Владение на мрака

В смъртния акт на Даниъл Саймън Поршъс пишеше просто, че е починал на 7 април 2007 година, на петдесет и двегодишна възраст, в болницата „Поликлинико Ле Скоте“ в Сиена. Цитирани бяха имената на родителите му — Найджъл и Роузмари Поршъс. И толкова. Никаква причина за смъртта, никакви адреси. „От това има толкова полза, колкото и от пробито ведро“, каза си Бел с горчивина. Обмисли възможността да отиде до болницата, за да провери дали там няма да открие нещо, но я отхвърли почти веднага. За човек, който не бе запознат със системата, би било невъзможно да осъществи пробив в защитната стена, с която се ограждаха чиновниците. Пък и шансовете да открие някой, който да помни Даниъл Поршъс и да е склонен да приеме подкуп, за да проговори след толкова много време, бяха почти несъществуващи, а вероятно щеше да й бъде необходимо и по-добро познаване на езика.

Тя обърна с въздишка поглед към другото удостоверение. Беше кратък списък на адреси, съпроводен с дати. Не й отне много време, за да разбере, че това са различните местожителства на Даниъл от момента, в който се е установил да живее в земите, чийто административен център беше Сиена. И че последният адрес в списъка е на мястото, където е живеел, когато е починал. Учудващото беше, че тя знаеше къде се намираше това място. Косталпино беше последното село, през което мина с колата днес, когато дойде тук от Кампора. Пътят минаваше през виещата се главна улица на селото, от двете му страни имаше къщи, тук-там се виждаха магазинчета и заведения.

Въпреки тежката обедна горещина Бел почти затича към колата си. Пое си с благодарност дъх, когато климатикът на колата заработи, и без да губи време, излезе от паркинга и се насочи към пътя, който водеше към Косталпино. Човекът зад тезгяха в първото заведение, в което се отби, можа да й даде отлични упътвания, и само петнайсет минути, след като напусна Сиена, тя вече паркираше съвсем близо до къщата, където се надяваше да открие Гейбриъл Поршъс. Улицата беше приятна, по-широка от повечето улици в тази част на Тоскана. Тесните тротоари бяха засенчени от високи дървета, зидове с височина от половин човешки ръст, завършващи с железни огради, разделяха малките, но добре поддържани вили. Развълнувана, Бел чувстваше биенето на сърцето си, като че ли то се беше качило в гърлото й. Ако се окажеше права, всеки момент би могла да застане лице в лице с изчезналия син на Катрина Макленън Грант. Полицията се беше провалила два пъти, но сега Бел Ричмънд щеше да им покаже как се правят тези неща.