Сборник "Войните на Амтрак"
- Автор: Тили Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Войните на Амтрак"». Краткое содержание книги:
Съдържание:
1. Облачен воин (Перевод: Георги Стоянов)
2. Първото семейство (Перевод: Георги Стоянов)
3. Майсторите на желязо (Перевод: Георги Стоянов)
4. Кървавата река (Перевод: Георги Стоянов)
Стив стигна върха на склона над селището и с облекчение видя, че „Блу-Бърд“ си е на мястото, завързан за поддържащите го дървени магарета на петдесет фута от края на склона. Беше неохраняван. По някаква странна причина, за която Стив никога не потърси обяснение, мютите не нахлуваха в съперничещи селища нито се биеха нощем. След като слънцето залезеше, те оставяха ножовете си настрана. Постовете около периметъра на територията на племето оставаха на мястото си, но обикновено до зори бяха само с минимална охрана срещу четирикраки хищници като вълци или пуми. След заминаването на групата на Мистър Сноу двама мютски воини бяха оставени на пост да пазят „Блу-Бърд“, но само през деня. Мисълта, че Стив може да избяга посред нощ, очевидно не беше дошла никому наум.
Когато приближи планера, той видя, че някой му е подарил червенобял планеристки шлем. Провесен на един от коланите, той се олюляваше леко. „Колко странно“ — помисли Стив. Взря се в околната зеленина, но не можа да види нищо. Погледна името на шлема. Беше на Фазети, един от неговите другари от ескадрила „Орел“.
„Лош късмет, Лу. Много лошо, че не ти провървя…“
Остави тоягата и рогозката с пушката на земята и си сложи шлема. Притегна каишката, за да прилепне шлемът плътно към главата му, след това освободи въжетата, които държаха крилата, и махна магарето под монтирания отзад мотор. Извади бойния си нож, разряза едно от въжетата наполовина и пусна двете парчета върху навитата рогозка. Планът му беше да завърже краищата на рулото, след това да го прикрепи към долната част на триъгълния лост за управление, на който щяха да лежат ръцете му. Но същият импулс, който го беше подтикнал да скрие пушката в рогозката, му каза да остави тази работа за последния момент. Ако някой се опиташе да го спре, трябваше да може бързо да грабне пушката…
Единственото, което трябваше да направи сега, бе да огледа плата на крилото за скъсани или разхлабени шевове, да провери натягането и закрепването на такелажните въжета, закрепването и състоянието на паяжината от ремъци, върху която тялото му щеше да лежи хоризонтално, и проводниците, провеждащи електрическия ток от крилата до мотора. След завършване на предстартовата проверка му оставаше само да завърже тялото си с ремъците, да се засили, внимавайки перката да не допира до земята, и да се хвърли от ръба на скалата. Нищо друго.
Разбираше, че няма нито миг за губене, но бе затруднен. Досега всичките му полети бяха на дневна светлина и макар да беше към края на годината, времето беше топло и слънчево — точно каквото трябваше за зареждане на слънчевите клетки, които захранваха мотора с електрически ток. Захранването не беше постоянно, но осигуряваше полезна поддръжка. А сега той беше в полумрак, заобиколен от студен влажен въздух. Дори ако беше спасил от унищожаване един акумулатор, теглото би направило монтирането му непрактично. Но липсата на слънце означаваше липса на енергия, а това означаваше, че вместо мотора той се натоварва с безполезен куп глупости за може би четири до шест часа. Повече, ако времето е лошо. Трябваше ли да инсталира всичката апаратура? Или да свали мотора от корпуса? Имаше инструментите. Бяха само половин дузина болтове и няколко въжета. Това щеше да означава сбогуване с всичките часове на мъчително поправяне и тестване на електрическата верига… но, голяма работа…
С ръце на бедрата Стив обиколи няколко пъти около „Блу-Бърд“, претегляйки съображенията си за и против, мълчаливо призова на помощ небето и реши да свали мотора. Сега, след като беше взел решение, той бързо разкачи захранващите кабели и почна да развива болтовете. Един… два… три… четири, останаха още два от всяка страна на мотора. Свалянето на мотора повиши товароподемността на планера. Ако тази възможност му беше дошла наум по-рано и ако Клиъруотър искаше да тръгне с него, той би могъл, с няколко минути повече в последния момент за нагласяване на коланите, да я вземе със себе си.
Премести задното магаре да поеме теглото на мотора, докато измъкне последните два болта. Когато се пресегна нагоре с гаечния ключ за следващата от останалите гайка, почувства как кожата на врата му изстива. Погледна през рамо и едва не припадна. Мотор-Хед стоеше точно зад него, облегнат небрежно на тоягата си.
— Дебнеш ме! Страхотно! — възкликна Стив. — Знаеш ли, за толкова едър човек стъпваш страшно тихо.
Мотор-Хед оголи зъби в мрачна усмивка.
Стив разбра, че е в беда.