Гробовни тайни [bg]

Бях напълно съгласен с нея, но все пак изчаках няколко дни, преди да проведа разговора, който отлагах от толкова време. Стъпките ми отекваха по коридора, докато вървях към стаята на Софи. Стори ми се много дълго. При нея имаше една сестра, която бях виждал и преди. Смееха се, когато влязох при тях. Сестрата се усмихна на Софи, по бузите й се появиха трапчинки и аз се зачудих за какво си бяха говорили.

— Ще ви оставя — каза тя и излезе.

Софи седна в леглото и се усмихна. Превръзката бе свалена от главата й и вече й бе покарала кестенява коса, която отчасти скриваше белега с форма на подкова. Вече започваше да прилича на себе си, на старата Софи, която познавах преди десет години. Като че ли от плещите й се бе смъкнало огромно бреме.

— Мари разговаря със застрахователите — започна тя. — Съгласили са се да платят за всички съдове и съоръжения, които изгубих, когато пещта се е срутила. Все още се пазарим за самата сграда, но ще получа достатъчно пари, за да започна отново. Това е чудесно, нали?

— Така е — съгласих се аз.

Бях отишъл до къщата й само веднъж, за да си взема колата. Гледката на разрушената пещ и тухлите, разхвърляни от спасителния екип навсякъде из градината, ми подейства потискащо. Тръгнах си с облекчение.

Усмивката на Софи изчезна.

— Какво има?

— Трябва да те попитам нещо.

— Така ли? — тя завъртя закачливо глава на една страна. — Питай.

— През цялото време си знаела, че Тери ги е убил, нали?

Наблюдавах как по лицето й бързо пробягнаха различни емоции.

— Какво? Не разбирам…

— Знаела си, че е убил Зоуи и Линдзи Бенет, а вероятно и Тина Уилямс. Само не мога да разбера дали си мълчала, защото си се опитвала да го прикриеш, или защото си се страхувала, че той ще ти направи нещо.

Тя се дръпна леко назад и впери поглед в мен.

— Това, което казваш, е ужасно!

— Не твърдя, че си имала доказателства. И все пак си знаела.

— Разбира се, че не! — По бузите й избиха червени петна. — Наистина ли мислиш, че щях да си мълча, ако знаех, че Тери е убиец? Как можеш дори да си помислиш подобно нещо?

— Мога, защото си прекалено интелигентна и не може да не си се досетила.

Тези думи я поуспокоиха. Тя отмести поглед.

— Очевидно не съм толкова умна, колкото си мислиш. Иначе защо щях да си правя труда да пиша на Монк и да го питам къде са гробовете, ако знаех, че той не ги е убил?

— И аз си зададох този въпрос. Помислих си, че си извадила късмет, като си запазила копия от тези писма, но после реших, че късметът няма нищо общо. Искала си да имаш доказателство, че наистина си смятала Монк за виновен, ако стане нещо подобно. Само че не си очаквала той да се залови за думите ти.