Гробовни тайни [bg]

За разлика от трупа на Тина Уилямс тук не се забелязваха никакви травми.

— Чудно защо не е им е причинил никакви наранявания? — попита Лукас, гледайки покритите с торф, но иначе съвсем запазени трупове. — Дали не е от уважение към тях?

Много се съмнявах. Тери бе тъпкал трупа на Тина Уилям не от презрение към нея, а към самия себе си.

Просто му беше отнело много време, преди да разбере в какво се е превърнал.

Полицията откри дневника на Зоуи Бенет в колата му. Според това, което Нейсмит ми каза, в него не е имало нещо кой знае колко уличаващо, освен името му. От дневника ставаше ясно, че седемнайсетгодишното момиче не е било толкова „отворено“, на колкото се е правило, и е било е силно впечатлено от това, че има за любовник полицай. Тери сигурно би бил поласкан от някои неща, които бе написала за него.

Може би затова не го беше унищожил.

— Това, което прави Симс, не е правилно — сподели с мен Лукас, когато оставихме криминалистите да довършат работата си и се отправихме към колите. — Радвам се, че скоро ще се пенсионирам. Трябва да признае заслугите ти, а не да се отнася към теб така, сякаш си направил нещо нередно.

— Няма значение — отвърнах аз.

Лукас ме погледна косо, но не каза нищо. Тъй като нямаше нито един жив свидетел, който да потвърди версията ми за случилото се, Симс правеше всичко възможно да дискредитира ролята ми в събитията. Не само, че кариерата му се дължеше на несправедливото обвинение, с което бе вкарал Монк в затвора, но сега се оказа, че истинският убиец е бил детективът, който той бе назначил за свой заместник и му бе поверил да води издирването. Журналистите бяха жадни за кръв и може би за първи път през живота си Симс не изпитваше никакво желание да застане пред телевизионните камери. Не ме бе обвинил в прав текст, но ясно бе показал, че присъствието ми е нежелателно. Бях напълно изключен от разследването и появата ми тази сутрин на тресавището се дължеше само на доброто отношение на Нейсмит.

Но Симс вече никак не ме интересуваше. Тъкмо се бях прибрал в хотела, когато телефонът иззвъня. Веднага разпознах гласа на жената, която се обаждаше.

— Тук е Мари Елиът, сестрата на Софи.

Звучеше уморено. Усетих, че ме обхваща напрежение и стиснах слушалката по-здраво.

— Дойде в съзнание и пита за вас.

Въпреки че знаех какво да очаквам, видът на Софи ме шокира. Гъстата й дълга коса беше обръсната и на нейно място се виждаше бяла превръзка. Беше бледа и слаба, ръцете й, към които бяха прикачени системи, бяха съвсем измършавели.