Сенки в снега [bg]

— Колко много научаваме от родителите си — усмихна се Елизабет.

— Баща ми ме научи да свиря на цигулка — прозвуча гласът на полицай Моран. — Вашият баща учил ли ви е на музикален инструмент?

— Не, макар че обичаше да пее. Баща ми ме учеше на стихотворения. Правехме си дълги разходки из квартал „Отремон“ и оттам се качвахме на Мон Роял. Той рецитираше поезия, а аз повтарях. Не се справях много добре, повечето думи не означаваха нищо за мен, но успях да запомня всичко. До последната дума. Чак след години разбрах смисъла.

— Какъв беше той?

— Огромен — отвърна Гамаш. — Баща ми почина, когато бях на девет години.

Моран замълча.

— Съжалявам. Трудно ми е да си представя живота без баща ми дори и в този момент. Сигурно е било ужасно.

— Да, беше.

— А майка ви? Вероятно го е понесла тежко.

— И тя почина. Автомобилна катастрофа.

— Съжалявам — едва чуто промълви младежът. Скърбеше за едрия мъж, който бе седнал удобно в кабинета си, докато той бе съвсем сам, завързан за твърд стол, обърнат към стена, с бомба, закрепена за тялото му.

А на стената часовникът отмерваше времето. Оставаха шест часа и двайсет и три минути.

По екрана на компютъра на Гамаш скоростно просветваха съобщенията, които хората от екипа му си изпращаха, докато тайно работеха по една различна версия.

Вече беше ясно, че младият полицай не е задържан като заложник в електроцентралата „Ла Гранд“. Полицай Никол и инспектор Бовоар не прехващаха шума от огромните турбини. Но засякоха други звуци. Влакове. Някои товарни според младата жена, други — пътнически. В небето прелитаха самолети.

Полицай Никол снемаше звуците слой по слой. Изолираше отделни фрагменти.

„Не можем да проследим разговора, защото сигналът е екраниран“ — написа тя.

„Какво означава това?“ — попита Гамаш.

„Нещо като скитник, който се вози гратис на телефонната линия. Изниква ту тук, ту там. Затова изглежда все едно Моран е едновременно на много места.“

„Можете ли да определите коя точно е телефонната линия?“

„Нямаме достатъчно време“ — отговори Никол.

Оставаха шест часа. След това щяха по едно и също време да се случат две неща. Бомба щеше да срине най-голямата язовирна стена в Северна Америка. А полицай Пол Моран щеше да бъде екзекутиран.

Докато секундите отлитаха, главен инспектор Арман Гамаш знаеше, че със страшна неизбежност се носят към мига на решението. Избора.

— Щастлив ли е синът на Мъндин? — попита Елизабет.

На детектива му бе нужен един миг, един удар на сърцето, за да се върне в настоящето.

— Мисля, че да. Самият той има син. Чарли.

— Чарли — усмихна се възрастната жена. — Винаги съм смятала, че е много мило децата да се кръщават на баба или дядо.

Елизабет се изправи и се зае да събира приборите и съдовете от закуската. Гамаш занесе таблата в старата кухня.

— Исках да ви попитам за още един човек — заговори инспекторът, докато избърсваше чиниите. — Познавате ли Карол Жилбер?