Сенки в снега [bg]

— Заведохте ли го? — попита Емил.

— Да. — Измери го с предпазливия поглед на наивно момиче, което се бои да не постъпи неправилно, но бавно осъзнава, че все ще се намери някой да я обвини в нещо.

— Кога? — попита Емил със спокоен и предразполагащ тон.

— Преди няколко седмици. Вие от полицията ли сте?

— Помагаме в разследването — намеси се Гамаш. — Може ли да видим мазето ви, моля?

Младата жена се поколеба, но накрая склони. Главният инспектор се радваше, че не се налага да си издейства заповед за обиск или да се промъква незабелязано долу, докато менторът му се преструва, че е получил удар, за разсейване на вниманието.

Подземието бе с нисък таван и за пореден път трябваше да се навеждат. Стените бяха от циментови тухли, а подът — бетонен. В прохладните ъгли бяха струпани каси вино и бира, а в по-далечните помещения имаше купчини счупени мебели.

Приличаха на скелети, но не бяха. Нямаше и помен, че мястото някога е било нещо различно от мазе на жалко ресторантче. Гамаш благодари на управителката и когато тя се качи нагоре и изчезна от поглед, а Емил вече наполовина бе изкатерил стълбата, главният инспектор се спря.

— Какво има? — попита възрастният мъж.

Детективът стоеше мълчаливо. Въпреки флуоресцентните лампи, въпреки миризмата на бира, кашони и паяжини, въпреки посърналата атмосфера на това място един въпрос не му даваше покой.

Това ли беше? Тук ли е бил погребан Шамплен?

Емил се върна надолу по стълбите.

— Какво има? — повтори.

— Мога ли да говоря с вашето дружество „Шамплен“?

— Разбира се. Имаме сбирка днес в един и половина.

— Чудесно — зарадва се Гамаш и енергично закрачи към стълбите. Когато ги изкачи, точно преди да угаси осветлението, се обърна и погледна още веднъж мазето.

— Срещата е в залата точно до бар „Сен Лоран“ в шатото — каза менторът му.

— Не знаех за тази зала.

— Малко хора я знаят. Но на нас са ни известни всички тайни.

„Може би не чак всички“ — помисли си Гамаш и щракна ключа на осветлението.