Сенки в снега [bg]

Гамаш пое разговора, като сподели как неговите собствени деца, Даниел и Ани, също са се карали като малки. Даниел бил по-чувствителен и заемал по-умерената позиция от двамата. Ани била по-малка, но много умна, и винаги успявала да надделее над брат си. С времето съревнованието помежду им утихнало и прераснало в дълбока привързаност.

Докато говореше, главният инспектор съзнаваше две неща.

След по-малко от шест часа — в 11,18 часа — язовирната стена на водноелектрическата централа „Ла Гранд“ щеше да бъде взривена. А полицай Пол Моран — екзекутиран. Даде си сметка и за друго. Ако бе възможно да предотврати само едното събитие, знаеше кое трябва да избере.

— Как е приятелят ви?

— Приятел? — Гамаш се обърна при влизането на Елизабет, която донесе няколко книги в библиотеката и ги остави на количката с надпис „върнати“.

— Мосю Комо — уточни тя. — Емил.

Надвеси се над количката и се зае да подрежда книгите, без да гледа към детектива.

— А, добре е. Ще се видим след няколко часа в шатото. Там ще има сбирка на дружество „Шамплен“.

— Интересен човек — отбеляза Елизабет и излезе, като отново остави мъжа сам в библиотеката.

Главният инспектор изчака стъпките й съвсем да заглъхнат и се огледа сред безкрайните масиви от книги. Откъде да започне?

— Близо ли сте? Ще успеете ли?

Умората най-сетне бе износила Моран до такава степен, че страхът, потискан толкова дълго, сега извираше измежду опънатите му нерви и се стичаше по телефонната линия.

— Ще успеем. Довери ми се.

Кратка пауза.

— Сигурен ли сте? — Гласът бе изтънял от напрежение, почти писклив.

— Сигурен съм. Страх ли те е?

Нямаше отговор, само тишина, последвана от хленч.

— Полицай Моран — произнесе Гамаш и стана от бюрото си. Почака, но отново не получи отговор освен звука, който казваше всичко.

Детективът поговори няколко минути — утешителни думи без определен смисъл. Бъбреше за пролетните цветя, за опаковането на подаръци за внуците, за обедите в бистро „Лемеак“ на улица „Лорие“ и за любимата песен на баща си. Отсреща се чуваше само ридаене, подсмърчане, кашляне и вой: нервите на полицай Морен в крайна сметка не бяха издържали. Гамаш се изненадваше, че младият човек бе успял да удържи ужаса в себе си толкова дълго време.

Но сега го бе освободил и сълзите се лееха по телефонната линия.

Главният инспектор продължи да говори за ски екскурзии до Мон Сан Реми, за картините на Клара Мороу, за поезията на Рут Зардо. Бавно някъде в далечината воят се превърна в хленч, хленчът — в накъсано дишане, а дишането — във въздишка.

Гамаш замлъкна.

— Страх ли те е? — попита отново.

Полицаите, анализаторите, следователите и главен комисар Франкьор спряха всичко, с което се занимаваха, и се вгледаха през огромната стъклена преграда в главния инспектор. Заслушаха се в гласа на младия агент, който бе показал такава смелост, а сега бе рухнал.

В мрачния си кабинет в подземието полицай Ивет Никол записваше всичко и обляна в зелено сияние, слушаше.