Сенки в снега [bg]

— С мен ли си, полицай Моран?

— Да, сър — отвърна колеблив тънък гласец.

— Ще те открия навреме. — Всяка дума бе произнесена бавно, с натъртване. Думи от камък и скала, здрави думи. — Спри да си представяш най-лошото.

— Но…

— Слушай ме — нареди началникът. — Разбирам какво правиш. Нормално е, но трябва да спреш. Представяш си как часовникът стига до нула и бомбата избухва. Прав ли съм?

— Нещо такова. — Последва запъхтян дъх, сякаш младежът бе участвал в надбягване.

— Спри. Ако искаш да си мислиш за предстоящи неща, мисли как ще видиш отново Сюзан, майка си и баща си. Мисли за страхотните истории, с които ще отегчаваш децата си. Контролирай мислите си и ще можеш да контролираш и емоциите си. Доверяваш ли ми се?

— Да, сър. — Гласът вече бе по-силен.

— Доверяваш ли ми се, полицай Моран? — настоя главният инспектор.

— Да, сър. — Още по-уверен глас.

— Мислиш ли, че бих те излъгал?

— Не, сър. Никога.

— Ще те открия навреме. Вярваш ли ми?

— Да, сър.

— Какво ще направя?

— Ще ме откриете навреме.

— Никога, ама никога не го забравяй.

— Да, сър. — Гласът на полицай Моран бе силен и уверен също като на главния инспектор. — Вярвам ви.

— Добре.

Гамаш продължи да говори, за да позволи на младия служител да си почине. Разказа за първата си работа — трябвало да почиства дъвки от пероните на метрото в Монреал. Сподели как се запознал с мадам Гамаш. И как се влюбил.

Вече не ще има самота.

Докато приказваше, не спираше да следи и съобщенията на компютърния си екран. Информацията от инспектор Бовоар и полицай Никол прииждаше, когато изолираха фрагменти от записите и докладваха какво са открили. Звуци, скрити във фоновия шум. Самолети, птици, влакове. Ехо. И неща, които не се чуваха. Коли и камиони.