Электронная книга - «Махалото на Фуко». Краткое содержание книги:
Трима приятели, два противодействащи заговора, една демонична секта, едно махало-убиец в сянката на Айфеловата кула и още много съставки в алхимичната смес на тайнствената история на мистиката на всички времена. Умберто Еко е италиански културолог, семиотик и философ, автор и на романите „Името на розата“, „Островът от предишния ден“, „Баудолино“ и „Тайнственият прамък на кралица Лоана“.
— Виждате ли? Тъкмо се надявах, че между вашите кандидати ще намеря някой, който да ми каже нещо по-интересно. Забелязвам, че е много късно. Добре, приятели, договорът е сключен, останалото бяха отвлечени разсъждения на стар учен.
Тъкмо ни подаваше ръка, когато влезе прислужникът и му прошепна нещо на ухото.
— О, нашата скъпа приятелка! — възкликна Алие. — Бях забравил. Поканете я, нека почака една минута… не, не в хола, по-скоро в турския салон.
Скъпата приятелка навярно се чувствуваше вътрешна в тази къща, защото вече беше на прага на кабинета и без дори да ни погледне, в полумрака на вече отиващия си ден, с уверена стъпка се насочи към Алие, погали го по лицето палаво и му каза:
— Няма да ме караш да чакам пред вратата ти, нали, Симон?
Беше Лоренца Пелегрини.
Алие се отдръпна бързо, целуна й ръка и й каза, посочвайки ни:
— Скъпа моя, мила София, ти умееш да се чувствуваш у дома си във всеки дом, който озаряваш. Но тъкмо изпращах моите гости.
Лоренца ни забеляза и ни махна весело с ръка — не си спомням някога да съм я виждал изненадана или смутена.
— Ах, каква прелест — каза, и вие ли познавате моя приятел? Как си, Якопо. (Не го запита, просто каза.)
Забелязах, че Белбо пребледнява. Взехме си довиждане. Алие ни увери, че е бил щастлив да се запознае с нас.
— Убеден съм, че нашата обща приятелка е едно от най-невинните същества, които някога съм срещал. Във вродената й свежест, позволете ми това съждение на стар мъдрец, виждам богинята София, изгнаничка на земята. Скъпата ми София, не ми остана време да те предупредя, че обещаната вечер се отлага с няколко седмици. Много съжалявам.
— Няма значение — отвърна Лоренца, ще почакам. Вие в бара ли отивате? — запита ни или по-скоро заповяда ни тя. Добре, след половин час и аз съм там, искам Симон да ми даде някой от неговите еликсири, трябва да ги опитате и вие, но той казва, че са само за избраници. После ще дойда.
Алие се усмихна със снизходителния израз на любящ чичо, покани я да седне и ни изпрати до външната врата.
Озовахме се на улицата, седнахме в моята кола и потеглихме към „Пилад“. Белбо беше онемял. През целия път никой от нас не се обади. Но в бара вече се налагаше да прекъснем магията.
— Няма да ми е приятно да съм ви свързал с някой луд — казах.
— Не сте, отвърна Белбо. — Човекът е интелигентен, проницателен. Само че живее в свят, различен от нашия. После добави мрачно: — Или почти…
49
„Traditio Templi“221 постулира сам по себе си традицията на едно тамплиерско рицарство, духовна и затворена общност…
(Анри Корбен, „Храм и съзерцание“, Париж, „Фламарион“, 1980)
— Мисля, че разбрах какво представлява вашият Алие, Казобон, заяви Диоталеви, който си беше поръчал чаша шампанско на Пилад, макар че ние се опасявахме за неговото духовно здраве. — Това е човек, който се интересува от мистичните науки и презира слухарите и дилетантите. Но както недвусмислено го чухме днес да казва, презирайки ги, той ги изслушва и критикува, без да им показва, че се различава от тях.
— Днес господин, граф или маркграф, все едно, Алие произнесе една ключова дума, каза Белбо. — Духовна общност. Презира ги, но се усеща единен с тях, свързан с духовната общност. Мисля, че го разбирам.
— В какъв смисъл? — запитахме ние.
Белбо беше вече на третия джин-мартини (уиски — вечер, твърдеше той, защото успокоява и те кара да мечтаеш, а в късния следобед — джин-мартини, защото възбужда и подсилва). Впусна се да разказва за детството си в Х., както вече беше направил веднъж пред мен.
— Беше през периода 1943–1945 година, искам да кажа при прехода от фашизма към демокрацията, после отново към диктатурата на република Сало222, но с партизанската война в планините. В началото на тази история бях на петнадесет години и се бях преселил в къщата на чичо Карло. Живеехме в града, но през 1943-та започнаха бомбардировките и майка ми реши, че трябва да си вдигаме чуковете, както се казваше тогава. В Х. живееха чичо ми Карло и леля ми Катерина. Чичо Карло произхождаше от семейство на земеделци и беше наследил къщата в Х. заедно със земите, дадени под аренда на някой си Аделино Канепа. Арендаторът работеше, жънеше житото, правеше вино и даваше половината от реколтата на собственика. Естествено, напрегнати отношения: арендаторът се смяташе за експлоатиран, а собственикът — за измамен, защото получаваше само половината от това, което даваше неговата земя. Собствениците ненавиждаха арендаторите, арендаторите ненавиждаха собствениците. Но съжителствуваха, както беше в случая с чичо Карло. През 1914 година чичо Карло се беше записал доброволец в алпийските войски. Пиемонтски темперамент, целият изтъкан от дълг към родината, той беше станал първо лейтенант, после капитан. Накратко казано, в битката край Карсо се оказал близо до един ненормален войник, който гръмнал бомбата, както я държал в ръце — иначе защо ще се нарича „ръчна бомба“? Както и да е, бил хвърлен в общия гроб, когато някакъв санитар забелязал, че е още жив. Отнесли го в полевата болница, махнали му едното око, което вече висяло извън орбитата, отрязали му ръката и по думите на леля Катерина му поставили метална плочка под окосмената част на главата, защото бил загубил парче от черепа си. С други думи, хирургически шедьовър, от една страна, и герой — от друга. Сребърен медал, Кавалерски кръст на италианската корона и след войната — топло местенце в държавната администрация. Чичо Карло в края на краищата стана директор на данъчното в Х., където беше получил наследство, и отиде да живее във фамилната къща заедно с Аделино Канепа и неговото семейство.
вернуться
221
„Traditio Templi“ (лат.) — „Традицията на Храма“.
вернуться
222
Република Сало — Социалната Република, създадена от Мусолини през 1943 г.
