Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Подхвърлих на Биан:
— Обзалагам се, че в онази лампа има скрита камера.
Тя намести един кичур от косата си и отвърна:
— Усмихни се на публиката.
Защо не? Усмихнах се. Като страничен продукт от сенчестата война срещу тероризма се появиха тези нелегални учреждения за задържане и разпит. Отношението ми към тях е противоречиво. Като адвокат ги смятам за гавра с всичко, на което държи американската правна система — прозрачност, права на обвиняемия, своевременно представяне на обвинение, честен съдебен процес и тъй нататък. А войнишкото ми сърце няма абсолютно нищо против тях.
Истината е, че хората в тия тайни затвори не са обикновени престъпници; всъщност изобщо не са престъпници. Според мен не са и военнопленници, защото тероризмът не е война, а безразборно избиване на невинни хора. Не, тези злодеи са нещо съвсем различно — заговорници и убийци без правила, непризнаващи морални или географски граници в една епоха, която им дава възможността за масови разрушения. Нови игри, нови залози — нови правила.
Нали разбирате, никой не възрази, когато рамките на закона бяха разширени, за да се справим с мафията, която в сравнение с терористите е просто банда немощни шишковци, които така и не успяха да се откажат от златните ланци и крещящото облекло. Те поне имат някакви принципи и знаят, че могат да се колят взаимно както си искат, но посегнат ли на ченгета или невинни граждани, ще им се стъжни. За терориста именно невинните са главната цел и единственото, което може да го възпре, е откриването на по-удобна мишена.
Не ние наложихме начина, по който да се води тази война; те го наложиха, а в подобен конфликт победата или загубата се решава от разузнаването. Както казваше Биан, това не е битка за вражеската столица, за стратегическа позиция или за пленяване на противниковите знамена — традиционните измерения за победа във войната, както я знаем; това е борба да откриеш и отстраниш най-големите гадове, после да влезеш в главите им и да разбереш кои са техните приятели и какви зловещи планове разработват, преди да го узнаеш от вечерните новини.
Това не означава, че тъмничарите имат право да вършат каквото им хрумне, но малко изолация, секретност и изобретателен психологически натиск се изплащат с живота на стотици спасени хора.
Както и да е, отново влязох в ролята на адвокат, усмихнах се към лампата и размахах среден пръст. Биан се разсмя.
— Извинете — обърнах се аз към младежа, — има ли бар в това заведение?
Той вдигна глава и ми съобщи най-добрата новина за деня:
— Да.
Усмихнах се на Биан. Тя ми показа среден пръст и рече:
— Потресена съм.
— А аз обичам скоч. — Пак се завъртях към дежурния и попитах: — Къде?
— През две сгради от тук.
След малко уточних:
— Лично аз не пия. Но дамата си пада по чашката.
Усмивката му стана още по-широка.
— Е, там входът е забранен за военни. Лоша работа, нали?
В крайна сметка приятният младеж се оказваше не чак толкова приятен.
— Мама знае ли, че си тук? — попитах го аз.
Той ме изгледа втренчено.
— Мога да ви пусна долу, но не съм длъжен да ви пусна обратно.
И се разсмя. Понякога е полезно да бъдеш учтив, затова и аз се присъединих към смеха.
— Какво има долу? — попита Биан.
— Най-модерен център за разпити и лишаване от свобода. Построен веднага след войната. Затворниците го наричат „тъмницата“. Ние му викаме „тоалетната“. — Той пак се разсмя. — Схващате ли? Тук пускаме най-големите боклуци в канализацията.
Схващах. И бях готов да се обзаложа, че не говори така с посетители от Червения кръст. Телефонът му иззвъня и той го вдигна.
— Да… добре, тук са. — Пауза. — Разбира се, ще им кажа.
Докосна с левия си показалец един панел върху бюрото си, вратата се затвори и започнахме слизането към тоалетната. След около десет секунди вратата пак се отвори и прекрачихме в малък оперативен център, истински лабиринт от канцеларски килийки, където трийсетина души вършеха най-различни отговорни дейности: едни си седяха на задниците, други дремеха на бюрата, трети си протриваха панталоните — все неща, които можеха да вършат не по-малко успешно и в Щатите.
Чакаше ни цивилен мъж на средна възраст, който се представи с името Джим Тайри. Беше типичен спретнат американец със сериозни очи и здраво, делово ръкостискане.
— Това ще ти е последният неприличен жест пред камерата — каза той. — Разбра ли?
— Сигурно сте от ФБР — установих аз.
— Сигурно — отвърна спокойно Тайри. — Специален агент и отговорник за страната. Последвайте ме.
Последвахме го по къс коридор и завихме наляво по много по-дълъг коридор, завършващ със заседателна зала. Въздухът беше студен и влажен, а жълтите луминесцентни лампи — разположени нарядко, сякаш строителят бе пропуснал някои места. Вероятно всичко се захранваше с генератори и пестяха енергията, но от това обстановката ставаше доста зловеща.