Посредникът

Той ме изгледа втренчено. Май не беше разбрал шегата. Продължих:

— Споменавам го само защото… нали разбираш, сетих се за една невероятна история. Светът е малък, дето се вика. Един мой приятел пилотираше хеликоптер там. Помниш ли хеликоптерите „Апачи“? Едни такива големи и грозни машини, целите натъпкани с картечници и ракети. Зачернят ти деня като едното нищо.

Интересът в очите на Бин Паша се разгаряше. Продължих:

— Както и да е, веднъж Майк — така се казва моят приятел, — та веднъж той се прибра от мисия и седнахме да пийнем по бира. Майтапехме се колко гадове е претрепал, а той се кълнеше, че откъснал с ракета крака на един арабин. Хей… дали не си бил ти?

Той отвърна с типично арабско безгрижие:

— Аллах устройва съдбините ни както желае.

— Няма Аллах, няма Маллах. Не той те осакати, мой човек, а американската армия. Няма ли да ни признаеш заслугата?

Той се вгледа в лицето ми.

— Когато кракът ми пострада, знаех, че трябва да бъде отрязан. Заповядах на хората си да го отрежат без упойка. Слушай, американецо — исках да усетя тази болка, да се насладя на чувството, да го запомня завинаги.

— Повярвай ми, разбирам те. Ние пък пиехме топла бира. И това беше голяма мъка.

Той се усмихна.

— А дали погрешно си спомням, че прогонихме от Сомалия американските кръстоносци, че избягахте, след като избихме доста ваши войници? Може би не си струва да се хвалиш с Могадишу. — Усмивката му стана още по-широка. — Лично аз убих един американски войник и… толкова ми хареса, че реших да убия още.

Гадина.

Той се завъртя, погледна Биан и попита:

— Ти си виетнамка, нали?

— Аз съм американски войник.

— Не, виетнамка си. От юга, сигурен съм. Значи двойна курва. Подлагаш се на американците и служиш на американската армия, която предаде народа ти.

— Служа на американската конституция. А с кого спя, не е твоя работа.

— Разкрачваш си гадните крака за тия бели мъже, които избиваха твоя народ. Нашите арабски жени никога няма да го направят.

Усетих как Биан се напрегна до мен. Стиснах ръката й.

— Изучавал съм Виетнамската война — продължи той с високомерния тон на университетски преподавател. — Милиони твои сънародници загиват. Бомбардират страната ви, отравят горите, минират оризовите полета, унищожават градовете. А когато решават, че са дали твърде много жертви, американците избягват като страхливци, изоставяйки твоя изстрадал и отчаян народ. Така ще стане и тук. Иншаллах. Ще видиш. — Обърна се към мен и отбеляза: — Носиш емблеми на военен юрист.

— Хей, много те бива. Чух, че си изучавал нашите военни наръчници. — Посочих кръстосаните старинни пистолети върху петлиците на Биан. — Кръстосани лъжици. Тя е готвачка.

Някой ме ритна в глезена.

— Вижда ми се странно, че вашата армия праща в сражение жени и адвокати — отговори Бин Паша.

— Тъй ли? По-малко чудно ли е, че вашите хора използват еднооки инвалиди?

— Чета вашите вестници по интернет. Мисля, че армията ви вече не може да привлече младите хора. Тук нямаме проблеми с намирането на муджахидини, готови да станат мъченици на джихата. Вашите младежи са разглезени, извратени, страхливи. Играят си на компютърни войни и не желаят истински битки, където могат да умрат. — Той добави: — Вашият президент излъга и сега не намира нови войници, готови да дойдат да умрат в Ирак.

— Не вярвай на всичко, писано във вестниците — възразих аз. — Може да пращаме срещу вас готвачки и адвокати, но виж кой е пленникът.

— Не ми се вярва. Мисля, че цялата работа я свършиха наемниците.

— Кой? О, онези ли? Те са момчета от църковния хор. — Намигнах му. — Бяха тук на екскурзия и малко се отегчиха, та ги отведохме на нощно приключение.

— Ти си мръсен лъжец.

— Не, адвокат съм.

Той не схвана шегата. Така нямаше да стигнем доникъде. Само подклаждахме взаимната си омраза. Затова смених тона и темата.

— Дошли сме да те призовем за съдействие. Търсим Заркауи. Ти ще ни помогнеш да го открием.

Той се разсмя.

Според предварително уговорения план Биан се намеси и му припомни:

— За главата на Заркауи е обявена награда от двайсет и пет милиона долара. Ти си пожертвал за каузата око и крак. Няма нищо срамно сега да припечелиш. Той сигурно те смята за дребна пионка и няма да оплаква твоята загуба. Би трябвало да му отвърнеш със същото.

— Казах ти да мълчиш, курво.

Предупредих го:

— Можем да опитаме и с лошо.

— Тъй ли? — Това като че го развесели. — Разкажи ми кое е лошото. Може би „Абу Гариб“, където вашите курви ще разиграват сексуални перверзни, а войниците ще ме развеждат с качулка? Или смятате да ме пратите в Гуантанамо и да изхвърлите Корана ми в тоалетната?