Спиращият войната

— Лайтсонг, Блашуивър — каза Хоупфайндър официално. — Добре дошли.

— Благодаря, скъпи — отвърна му с усмивка Блашуивър.

Хоупфайндър кимна и с жест ги покани на масите. Трите масички бяха отделени, но поставени достатъчно близо, та вечерята да е интимна, като в същото време всеки от тримата има свое пространство.

— Как я караш, Хоупфайндър? — попита Лайтсонг, след като се настани.

— Много добре — отвърна Хоупфайндър. Гласът му винаги звучеше малко твърде зряло за тялото му. Като на момче, опитващо се да подражава на баща си. — На петициите тази сутрин имаше един доста труден случай. Майка с дете, което умираше от треска. Вече беше загубила другите си три, както и съпруга си. Всички за една година. Трагедия.

— Скъпи — каза Блашуивър загрижено. — Не мислиш наистина да… отдадеш Дъха си, нали?

Хоупфайндър седна.

— Не знам, Блашуивър. Стар съм. Чувствам се стар. Може би е време да си ходя. Петият съм по старост, знаеш.

— Да, но точно когато времената стават толкова възбуждащи!

— Възбуждащи ли? — попита той. — Че те се успокояват. Новата кралица е тук и според източниците ми в двореца изпълнява много усърдно задълженията си да осигури наследник. Скоро ще дойде стабилност.

— Стабилност ли? — възкликна Блашуивър, докато слугите им поднасяха изстудена супа. — Хоупфайндър, трудно ми е да повярвам, че си толкова зле осведомен.

— Смяташ, че идрианците се канят да използват новата кралица в игра за трона — каза Хоупфайндър. — Знам какво правиш, Блашуивър. Не съм съгласен.

— А слуховете из града? — каза Блашуивър. — Идрианските агенти, които причиняват такава суматоха? А тъй наречената втора принцеса някъде из града?

Лайтсонг замръзна, с лъжицата вдигната наполовина до устата му. „Какво значи пък това?“

— Идрианците в града винаги са причинявали една или друга криза — отвърна Хоупфайндър и махна пренебрежително с ръка. — Помните онова вълнение преди половин година, с онзи бунтовник във външните плантации за бои, нали? Онзи, който умря в затвора. Чуждестранните работници рядко осигуряват стабилна социална основа, но те не ме плашат.

— Никога не са претендирали да имат кралски агент, който да работи с тях — каза Блашуивър. — Нещата могат много бързо да излязат от контрол.

— Интересите ми в града са съвсем гарантирани. — Хоупфайндър сплете пръсти пред себе си. Слугите прибраха супата му — почти не я беше докоснал. — А твоите?

— Извинете — каза Лайтсонг и вдигна пръст. — Но за какво, в името на Цветовете, говорим?

— Вълнения в града, Лайтсонг — отвърна Хоупфайндър. — Някои от местните са неспокойни от възможната предстояща война.

— Биха могли много лесно да станат опасни — каза Блашуивър и разбърка лениво супата си. — Мисля, че трябва да сме подготвени.

— Подготвен съм — отвърна Хоупфайндър, загледан в Блашуивър с толкова младото си лице. Като всички по-млади Завърнали се — Бога крал включително, — Хоупфайндър щеше да продължи да старее, докато тялото му достигнеше зрялост. Тогава щеше да спре — на самата граница на пълнолетието, — докато отдаде Дъха си.