Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
Нареди на войниците да ги довлекат при него, с надеждата че няколко сурови думи ще са достатъчни. Уви, тримата продължиха да го гледат мрачно и упорито, в очите им се четеше обещание за бунт.
Наистина го бяха гледали мрачно и упорито, повтаряше си той сега. „Не е било само плод на въображението ми.“
Наредил беше да ги бичуват. И войниците изпълниха нареждането му — бичуваха ги, докато Тото не повиши глас да ги спре. В резултат си спечели забележително послушание от страна на работниците и като бонус — известен респект от изненаданите войници.
Бяха вързали тримата размирници за машини в самия цех, така че всички да станат свидетели на наказанието. Тото бе стоял на рампата заедно със сержанта на войниците, стискал бе до болка перилото и бе чакал със свито сърце всяко изплющяване на камшика.
Камшиците се издигаха и свистяха, но той така и не трепна, не стисна очи. Нещо в него се променяше, нещо, появило се още при първия писък на болка. Не угризения, нито съчувствие, а нещо, което се родееше със задоволството.
„Цял живот сте ме потискали, копелета такива — мислеше си той. — Сега е ваш ред да го изпитате на гърба си.“
След като камшиците спряха да плющят, той се обърна към смълчания цех — смълчан, ако не се броеше скимтенето на неговите жертви — и уведоми работниците, че всяка бъдеща простъпка ще бъде наказана със смърт. И в онзи момент наистина го мислеше.
Сега се връщаше към изминалия ден и се опитваше да го види през очите на Че, опитваше да почувства ужас и срам от онова, което беше направил, но откакто работеше за Дрефос, това му се удаваше все по-трудно. Вече не се питаше в какво се превръща, защото знаеше, че промяната така или иначе е приключила.
Касзаат дойде при него тази нощ, както правеше често напоследък, и сля тялото си с неговото в ритъм, по-стар от всяка човешка реч. Тото не го знаеше, но Касзаат се бе научила да преценява настроението му според начина, по който правеше любов — колкото по-труден и мрачен е бил денят му, толкова по-отчаяно я притискаше към себе си и толкова по-ожесточена беше страстта му, сякаш се опитваше да открие в тялото й онова, което му убягваше в сенчестия свят, който обитаваше през последните месеци.
Ала този път Тото откри в нея нещо различно, някакво отчаяние, нужда. В мига на кулминацията Касзаат се разплака, ноктите й се впиха в кожата му, бедрата й го притиснаха в свирепа хватка.
Помисли си, че ще се обърне на другата страна и ще заспи, но тя остана да лежи върху него потрепваща и Тото затвори очи под приятната й тежест.
— Тото — промълви накрая Касзаат, толкова тихо, че той едва я чу. Все пак реши, че наистина е произнесла името му, и изсумтя въпросително.
— След битката, какво стана между теб и Дрефос? — попита тя.
Той се напрегна, стомахът му се сви. Какво ли не би дал да забрави за случилото се тогава, за предателството и последвалото недоумение кого точно е предал.
— Било е заради онова момиче, нали, пленницата? — попита Касзаат. — Бръмбарородното момиче. Веднага щом чу, че са я пленили, ти се промени.
Тото мълчеше.
— Тото, аз не съм глупава. Нито ти си паякороден. Чета те като отворена книга. Ти я познаваш.
Той въздъхна тежко. Когато не получи друг отговор освен въздишката, Касзаат го сръга в рамото.
— Проклет да си, копеле такова! Кажи нещо.
— Да, познавам я — каза той.
— И?
— Какво и? — Той се надигна, но Касзаат успя да се задържи отгоре му. — Какво искаш?
— Истината — отвърна тя. — Защото и аз си имам една истина. Искам да я споделя с теб, но трябва да знам, че заслужаваш доверието ми. Мога ли да ти имам доверие?
— А аз мога ли да ти имам доверие?
Мълнии блеснаха в очите й.
— Да, Тото. Да не мислиш, че само ти имаш тайни? Че никой друг не крие нищо?
„Е, да.“
— Аз… Какво искаш да ти кажа? Познавам я от Академията. Аз… харесвах я. Харесвах я много. Сега доволна ли си?
— Не — каза тя. — Било е повече от харесване… обичал си я.
„Защо прави това?“
— Не знам. — Честността го принуди да добави: — Мислех, че я обичам. Може и да съм я обичал, но не го знам със сигурност.
— Избягала е с твоя помощ.
Тото не каза нищо.
— Сключил си сделка с Дрефос. Дал си му нещо в замяна на свободата й — продължи да го притиска тя. Догадката й не отговаряше на истината, разбира се, но не беше и много далече от нея.