Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
Спомням си я седнала с гръб към затворената врата на онази стаичка, с отпуснати встрани ръце, с обърнати към мен длани. Спомням си как дръзко вдигаше лице нагоре, докато галех шията й с върховете на пръстите си. Спомням си как взе ръцете ми и ги сложи на гърдите си, и как потрепваха очите и устните й, когато улових зърната и ги стиснах в захлас, как се плъзна на пода, докато търсех с устни корема й, и как белите й бедра ме приеха.
— Правил ли си това преди, Даниел?
— В сънищата си.
— Сериозно те питам.
— Не. А ти?
— Не. Дори и с Клара Барсело ли?
Засмях се, навярно на самия себе си.
— Какво знаеш ти за Клара Барсело?
— Нищо.
— Аз пък още по-малко — рекох.
— Не ти вярвам.
Наведох се над нея и я погледнах в очите.
— Никога не съм правил това с която и да е.
Беа се усмихна. Ръката ми се плъзна между бедрата й и аз се хвърлих да търся устните й, вече убеден, че канибализмът е върховното въплъщение на мъдростта.
— Даниел? — прошепна едва чуто Беа.
— Какво? — попитах аз.
Отговорът така и не стигна до устните й. Внезапно един студен полъх изсвири под вратата и в онази безкрайна секунда, преди вятърът да угаси свещите, погледите ни се срещнаха и почувствахме, че илюзията на момента е разбита безвъзвратно. Трябваше ни само един миг, за да разберем, че от другата страна на вратата има някой.
Видях как на лицето на Беа се изписа страх и миг по-късно мракът ни покри. После дойде и ударът по вратата — брутален, сякаш стоманен юмрук се стовари върху нея, почти изтръгвайки я от пантите.
Усетих как тялото на Беа рипна в тъмното и я обгърнах с ръце. Отдръпнахме се в другия край на помещението, точно преди вторият удар да блъсне вратата и да я запрати със страшна сила към стената. Беа извика и се притисна към мен. За миг не виждах нищо друго освен синята мъгла, пълзяща откъм коридора, и струйките дим от угасналите свещи, които се виеха нагоре като змии. Рамката на вратата хвърляше подобни на зинала паст сенки и на мен ми се стори, че съзирам една ъгловата фигура на самия праг на мрака.
Надникнах в коридора със страха — или може би с надеждата — да открия просто някой непознат, някой скитник, дръзнал да влезе сред тези руини в търсене на подслон през една неприветлива нощ. Само че нямаше жива душа, виждаха се само дългите езици от синкав въздух, които проникваха през прозорците. Сгушена в едно ъгълче на стаята, разтреперана, Беа прошепна името ми.
— Няма никого — рекох аз. — Това може да е било порив на вятъра.
— Вятърът не блъска с юмрук по вратите, Даниел. Да си вървим.
Върнах се в стаята и събрах дрехите ни.
— Вземи, облечи се. Ще хвърлим един поглед.
— По-добре да си вървим.
— Ей сега. Искам само да проверя нещо.
Облякохме се набързо в тъмното. След секунди видяхме как дъхът ни рисува форми във въздуха. Вдигнах от пода една от свещите и отново я запалих. Едно студено течение се плъзгаше из къщата, сякаш някой бе отворил вратите и прозорците.
— Виждаш ли? Това е просто вятърът.
Беа поклати глава, но нищо не каза. Поехме към салона, като предпазвахме пламъка с ръце. Беа ме следваше плътно, почти без да диша.
— Какво търсим, Даниел?
— Ще отнеме само минутка.
— Не, по-добре да си вървим веднага.
— Дадено.
Обърнахме се, за да тръгнем към изхода, и именно тогава забелязах, че голямата резбована врата в края на един от коридорите, която безуспешно се бях опитвал да отворя преди час или два, сега бе открехната.
— Какво става? — попита Беа.
— Чакай ме тук.
— Даниел, моля те…
Тръгнах по коридора, държейки свещта, която трепкаше под студеното дихание на вятъра. Беа въздъхна и ме последва неохотно. Спрях пред вратата. Смътно се виждаха мраморни стъпала, които чезнеха в мрака долу. Заспусках се по тях. Вкаменена от страх, Беа стоеше на прага и държеше свещта.
— Моля те, Даниел, нека да си вървим…
Слизах стъпало по стъпало, докато стигнах края на стълбата. Призрачният ореол на свещта някъде горе зад мен драскаше по очертанията на правоъгълна стая с голи каменни стени, покрити с разпятия. Студът, който цареше в това помещение, чак ми спря дъха. Съзрях пред себе си мраморна плоча, а върху нея като че ли различих два бели предмета, сходни по форма, но с различни размери, поставени един до друг. Те отразяваха трепкащия пламък на свещта по-интензивно от всичко останало в стаята, затова предположих, че са изработени от лакирано дърво. Направих крачка напред и едва тогава разбрах. Двата предмета бяха два бели ковчега. Единият от тях бе дълъг едва три педи. Усетих леден полъх на тила си. Това бе детски саркофаг. Намирах се в крипта.