Принцеса с часовников механизъм
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Адски устройства #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцеса с часовников механизъм». Краткое содержание книги:
РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ
назъбени. От лявата му страна беше върхът Кар Афрон, купчина от шист и
чакъл, като накъсана сива паяжина, ширнала се край него. Пътят беше
стръмен и дълъг и като пришпори Балиос, Уил се отпусна прегърбен в
седлото и против волята си потъна в дрямка. Присъниха му се Сесили и
Ела, които тичаха по склоновете на хълмове, доста подобни на тези, и го
викаха: „Уил! Ела и потичай с нас, Уил!" А после в съня му се появи Теса,
протегнала ръце към него и той разбра, че не може да спре, не и докато не
стигне до нея. Дори ако тя никога не го гледаше по този начин наяве, дори
и ако мекотата в очите й беше за някой друг. А от време на време, като
сега, пъхаше ръка в джоба и сключваше пръсти около нефритения
медальон в него.
Изведнъж нещо го удари силно отстрани и той изпусна медальона,
докато падаше тежко върху затревените скали край пътя. Остра болка
плъзна по ръката му, ала успя да се изтърколи тъкмо навреме, за да
избегне Балиос, който също се сгромоляса до него. Отне му един задъхан
миг, докато си даде сметка, че не са ги нападнали. Конят му, твърде
изтощен, за да направи дори още една крачка, бе рухнал под него.
Уил се надигна на колене и изпълзя до жребеца. Запотен, покрит с
пяна, черният ат вдигна жално очи към ездача си, когато той се приближи
и обви ръка около врата му.
— Балиос, Балиос... — прошепна младежът, милвайки гривата на коня.
— Съжалявам. Не биваше да яздя по този начин.
Сякаш отново видя Хенри, след като беше купил двата жребеца и се
чудеше как да ги нарече. Тъкмо Уил беше предложил тези имена: Балиос и
Ксантос, като безсмъртните коне на Ахил. „Двамата ние сега ще летим със
Зефира наравно, който е, казват, най-бързият вятър в простора."*
* Откъс от „Илиада", превод Александър Милев и Блага Димитрова. —
Бел. прев.
Онези коне бяха безсмъртни, но не и този. Бе по-силен и по-бърз от
обикновен кон, но силите на всяко живо същество си имат своя предел.
Уил, на когото започна да му се вие свят, се отпусна на земята, зареял
поглед към небето, което бе като сив чаршаф, опънат над него, набразден
тук-таме от черни облаци.
Някога, в краткия промеждутък между вдигането на „проклятието" и
мига, в който бе научил за годежа на Теса и Джем, си бе представял как
довежда момичето в Уелс, за да й покаже местата, в които беше отраснал.
Мислил си бе да отиде с нея в Пембрукшър, да се разходят по носа Сейнт
Дейвидс Хед и да се любуват на цветята, растящи на върха на скалата, да
видят синьото море от Тенби и да събират мидени черупки по брега.
Всичко това му се струваше като далечни фантазии на едно дете сега,
когато пред него се простираше единствено пътят, в края на който, след
дълга езда и изтощение, може би го очакваше смърт.
Уил отново потупа успокояващо Балиос и се надигна на колене, а
после се изправи на крака. Борейки се с пристъпа на замайване, той
докуцука до ръба на хребета и погледна надолу.
Под него се простираше малка долина, в която се гушеше миниатюрно
каменно селце. Той откачи стилито от колана си и нарисува руна за
виждане върху лявата си китка. С нейна помощ успя да различи, че
селцето има площад и малка църква. Почти сигурно щеше да има и хан
или друго място, където да може да се подслони за през нощта.
Цялото му сърце крещеше да продължи, да довърши започнатото —
от целта му едва ли го деляха повече от двайсет мили — ала ако
продължеше, не само щеше да убие коня си, но и когато пристигнеше в
Кадер Идрис, нямаше да е в състояние да се бие с когото и да било. Обърна
се към Балиос и с добре премерена смесица от увещания и шепи овес успя
да го накара да се изправи. Взел юздите в ръка и примижал срещу залеза,
той поведе жребеца към селото в подножието на хълма.
Столът, на който седеше Теса, имаше висока облегалка с дърворезба и
масивни гвоздеи, чиито главички я убиваха. Върху широко писалище пред
нея, в едната част на което бяха натрупани книги, имаше бели листове,
мастилница и перо, а до хартията почиваше джобният часовник на Джон
Шейд.
От двете й страни стоеше по един внушителен автоматон. Почти
никакво усилие не беше положено, за да им се придаде човешки вид. Бяха
почти триъгълни и от телата им стърчаха дебели ръце, които завършваха
с наточени като бръсначи остриета. Създанията бяха достатъчно
плашещи, но Теса неволно си помисли, че ако Уил беше тук, щеше да
изкоментира, че приличат на репи и вероятно дори би съчинил песен за