Принцеса с часовников механизъм
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Адски устройства #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцеса с часовников механизъм». Краткое содержание книги:
РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ
желания и мечти, съжаления и горчивина, негодувание и жажда за власт,
ала все пак я имаше, а Мортмейн никога нямаше да я види.
— Никога няма да разберете — заяви тя. — Казвате, че строите, че
изобретявате, но аз познавам един изобретател — Хенри Брануел — и вие
изобщо не приличате на него. Той вдъхва живот, а вие унищожавате. А
сега идвате с още един мъртъв демон, сякаш ми носите цветя, а не смърт.
Вие нямате съвест, господин Мортмейн, никаква човечност и съчувствие.
Дори да не го бях знаела преди, щях да го разбера без съмнение от начина,
по който се опитахте да използвате болестта на Джеймс Карстерс, за да ме
принудите да дойда тук. Въпреки че умира заради вас, той отказа да ме
пусне... отказа да приеме вашия уин фен. Така постъпват добрите хора.
Теса видя изражението, изписало се върху лицето му. Разочарование.
Задържа се там само за миг, преди да бъде заменено от проницателен
поглед.
— Отказал е да те пусне? Значи не съм те преценил погрешно — щяла
си да го направиш. Щяла си да дойдеш при мен, от любов.
— Не от любов към вас.
— Не — съгласи се той замислено. — Не към мен.
След това извади от джоба си предмет, който Теса разпозна начаса.
Погледна часовника, висящ на златната си верижка. Определено не
беше навит. Стрелките явно отдавна не се въртяха, спрели на полунощ. С
елегантен шрифт на гърба му бяха изписани инициалите Дж. Т. Ш.
— Казах, че си създадена по две причини — продължи Мортмейн. —
Тази е втората. В света има и други превъплъщенци: демони и
магьосници, които могат да приемат чужд външен вид. Ала единствено ти
си в състояние наистина да се превърнеш в някого. Този часовник
принадлежеше на баща ми. Джон Тадиъс Шейд. Умолявам те да го вземеш
и да се превъплътиш в баща ми, за да поговоря с него още веднъж. Ако го
сториш, ще изпратя всички количества уин фен, с които разполагам (а те
са значителни) на Джеймс Карстерс.
— Той няма да го приеме — заяви Теса незабавно.
— И защо не? — Тонът на Мортмейн беше рационален. — Ти вече не
си условието за получаване на лекарството. То ще бъде подарък. Да
отхвърлиш предложението ми би било глупаво и безсмислено. А ако го
приемеш, може да спасиш живота му. Какъв е отговорът ти, Теса Грей?
Уил, Уил, събуди се.
Беше гласът на Теса, в това нямаше съмнение, и той накара ловеца на
сенки да се изправи в седлото. Сграбчи гривата на Балиос, за да се
задържи, и се огледа наоколо със замъглени очи. Беше оставил Уелшпул и
англо-уелската граница зад гърба си някъде призори. Не помнеше почти
нищо от пътуването си, само безкрайна, мъчителна поредица от места:
Нортън, Атчъм, Емстри, Уийпинг Крос. Беше отбил коня си край Шрусбъри
и най-сетне приближаваше границата и хълмовете на Уелс в далечината.
На ранната утринна светлина те имаха призрачен вид, обгърнати в мъгла,
която бавно се бе разсеяла, докато слънцето се издигаше в небето.
Предполагаше, че е близо до Лангадфан. Беше красив път, построен
върху древен римски маршрут, ала земите около него бяха почти
необитавани, ако не се брояха фермите, които се мяркаха тук-там, а
самият той сякаш се простираше до безкрай, по-необхватен и от сивото
небе отгоре. В странноприемницата „Кан Офис"* Уил се насили да спре и
да хапне нещо, но само за броени минути. Пътуването беше единственото,
което имаше значение.
* Сграда в Лангадфан, датираща от XVII век; първоначално изпълнява
функциите на пощенски клон, а по-късно е превърната в
странноприемница; съществува и до днес. — Бел. прев.
Сега, когато вече беше в Уелс, усещаше как нещо във вените го тегли
към родното му място. Въпреки всички приказки на Сесили, досега така и
не бе почувствал тази връзка в себе си... не и докато отново не бе вдишал
уелски въздух и не бе спрял очи върху цветовете на Уелс: зеленото на
хълмовете, сивото на шистовите плочи и небето, белите петънца на
овцете сред тревата. Борове и дъбове тъмнееха като изумруди в
далечината, по-нависоко, ала край пътя растителността беше зелено
сивкава и жълтеникавокафява.
Докато Уил навлизаше все по-навътре, меките вълни на хълмовете
започнаха да стават по-резки, пътят — по-стръмен, а слънцето се заспуска
към ръба на далечните планини. Сега вече знаеше къде е; разбра, когато
навлезе в долината Дави и планините се издигнаха пред него, остри и