Татко

На следващия ден Джоан звъни и казва, че ще се отбие следобед. Изваждаме най-хубавите чинии и сребърните прибори. Слагаме на масата за хранене бяла покривка — ръчна изработка. Правя корона от златиста хартия, която намирам в кутията с коледните украси. Новото канапе е във всекидневната и е наистина хубаво. Успявам дори да пренеса старото в спалнята към градината.

Новият диван придава топъл, златист отблясък на всекидневната. И тримата сме много доволни от покупката. Двамата с татко успяваме да разубедим майка да не слага малките си плетени покривчици.

— По дяволите, Бет, ако се замърси, ще купим ново.

Ето го нашият татко! Наслаждава се на необичайната си щедрост и обогатен речник.

Обличаме костюмите си, смеем се и се шегуваме. Ако е винаги така, ще се преместя да живея в Америка. Татко е облякъл жилетка от светлосиньо кадифе със сребърни копчета и сиви фланелени панталони. Ризата му е бледо-синя с втъкана сребърна нишка. Под яката си слага кърпа от фулар и майка му я завързва на възел. С тези дрехи и тъмната си брада той изглежда като един от тримата мускетари.

Мама си е облякла костюм от бледожълта коприна. Сложила си е златна огърлица и медальон. На главата си носи кестенява перука. Отива й много. Сресваме перуката. Татко помага; това ми напомня за детството, когато ни подстригваше в мазето. Оглежда мама.

— Боже мой, Бет, толкова си красива!

Тя седи пред огледалото на тоалетната си масичка и ни дава указания как да срешим перуката. Проблемът е, че веждите й са черни. Мама ги намазва с фон дьо тен.

Аз съм с яркочервен блейзър, който купих за три долара заедно с панталони на червени и бели райета. Наистина представляваме странна гледка. Отивам да купя малко сладолед. Майка е скандализирана от това, че ще изляза на улицата с костюма си за чай с кралицата.

— Джаки, ще те арестуват!

Никой не ми обръща внимание. В края на краищата тук е Калифорния, страната на чудаците и ексцентриците. Купувам сладолед, бисквити и захарни фунийки. Оглеждам се за някой смахнат, за да го поканя вкъщи.

Най-сетне, след като нетърпеливо скачахме при шума на всяка кола, Джоан пристига. Посрещаме я на вратата с реверанси. Обикаляме я и приклякаме пред нея. Джоан се смее истерично и съвсем не прилича на кралица, но накрая се вживява в ролята си и е твърде високомерна, когато я придружаваме до трона й начело на масата и я коронясваме. В този тържествен момент обаче забелязва новото канапе и за наша радост толкова е впечатлена, че сяда на него и разперва ръце, докато ние се въртим около нея. Тя благосклонно се възхищава на костюмите ни, сдържа смеха си, покланя се леко или се усмихва мило на нашето „Ваше Величество“. Чувствам се така, сякаш с нея сме организирали прием с чай и торти от кал и сме поканили родителите си…