Татко

Майка поглежда дивана. Прави го само за да му затвори устата, но после се вглежда по-внимателно: заинтригувана е. Бавно става. Аз продължавам да седя. Татко я наблюдава. Сякаш дебнем много рядка птица, която се върти около капан. Отива отзад, подръпва края на тапицерията. Намира етикета с цената и го поглежда.

— Джаки, тук трябва да има някаква грешка. Пише само седемдесет и пет долара.

Двамата с баща ми ставаме, за да погледнем етикета. Татко се взира в него, хвърля ми съзаклятнически и се усмихва.

— Може би действителната цена е седемстотин и петдесет долара. Сигурно са изпуснали нулата.

Майка започва да вдига възглавниците на дивана и да ги оглежда. Същото прави и с възглавниците за облягане. Нещо, за което с татко никога нямаше да помислим и щяхме да го купим с всички дупки. Майка се навежда към мен и ми прошепва:

— Джони, попитай онази негърка за цената.

Говори с безразличие.

Навежда се и започва да мирише канапето. Не мога да разбера каква точно миризма търси. Питам жената на щанда, тя идва при нас и поглежда етикета.

— Правилно, мадам, седемдесет и пет долара. Това е наистина хубаво канапе, нали?

Сега майка се отдава на безкрайни пресмятания и премисляния. Всеки аспект трябва да бъде взет под внимание. Да, тя ще отива на килима като цвят, да, завесите, да, тъмното дърво на мебелите за храна в стил чипъндейл. Татко се измъква, когато майка ми стига до лампите. Убеден е вече, че сега тя ще я купи; с това задачата му приключва. Като си намери панталони, ще отида да му помогна при избора на ризите.

Сега майка се чуди какво ще прави със старото канапе.

— Може би Джеф и жена му ще го приемат с радост, мамо; в момента обзавеждат къщата си й нямат кой знае колко пари.

Колебае се, хъмка, усмихва се и кима. Прескочихме и този праг. Хайде сега на следващия.

— Но как ще го закараме вкъщи, Джаки? Тук доставят ли закупените мебели по домовете?

Отивам до щанда и питам. Да, но ще струва още двайсет долара.

— Не се безпокой, мамо, ще се справя сам.

— Ще издраскаш покрива на колата, а знаеш как държи баща ти на нея.

Казвам й, че ще го поставя нагоре с краката; ще караме по задните улици; тук ще ми дадат въже да го завържа; някой ще ми помогне да го вдигнем на покрива; не, покривът няма да поддаде; възглавниците ще поставим вътре в колата, няма вероятност да завали, ще има достатъчно място за всички ни; сигурен съм, че съседът или Били ще ми помогнат да го смъкна от покрива на колата; не се безпокой, чековата ми книжка е с мен. Тези са отговорите.

Сега вече тя се усмихва; чудесно е да види човек усмивката й. Едва сега си признава, че от години е мечтаела да смени тези стари, тежки мебели, но никога не е намирала нещо подходящо. Татко не позволявал да се харчат пари за нови мебели. Сяда отново, опъва тапицерията.

— Нали е красиво, Джаки?

Съгласявам се. Наистина канапето е красиво. Толкова се радвам да я видя, че се усмихва. Сядам до нея. Импулсивно ме целува по бузата.