Дневната война
- Автор: Бретт Питер
- Серия: Demon Cycle #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-390-2
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дневната война». Краткое содержание книги:
Арлен Бейлс, някога обикновен човек, се е превърнал в нещо повече — Защитения, изписал кожата си с чудовищни защити и равен по сила на всеки демон.
Арлен отрича, че е Избавителя, ала колкото повече се стреми да е близо до народа, толкова по-пламенно хората го боготворят. Мнозина искат да го следват, ала пътят на Арлен заплашва да го отведе до мрак, в който само той може да се спусне и от който може да няма връщане назад.
Единствената надежда Арлен да остане в човешкия свят или да не е сам в света на демоните е Рена Танър, свирепа млада жена, която сама рискува да се изгуби сред силата на завладялата я демонична магия.
Ахман Джардир е изковал от войнствените пустинни племена на Красия единна армия, сееща смърт сред демоните, и се е провъзгласил за Шар’Дама Ка, Избавителя. Той обладава мощта на древни оръжия — Короната и Копието на Каджи, — убедително утвърдили претенциите му, и вече огромни части от зеленоземската шир са се преклонили пред него.
Ала Джардир не се е сдобил сам с властта си. Възходът му е плод на Първата му съпруга, Иневера, лукава и могъща жрица, която може да чете бъдещето с костената си магия. Миналото и мотивите на Иневера са забулени в тайна и дори Джардир не ѝ се доверява изцяло.
Някога Арлен и Джардир са били почти братя. Сега ги разделя горчива вражда. Докато враговете на човечеството се надигат, единствените двама мъже, способни да ги победят, са разкъсвани от най-смъртоносните демони от всички — тези на човешкото сърце.
Всичко, разбира се, беше фина дегизировка. Когато Керан влезе вътре, зяпна. Хиляди чини роби мъкнеха мазилка и майсторски издялани камъни точно до палисадата, за истинската стена, висока вече до кръста. Други разчистваха отломъци от зле скалъпените зеленоземски домове, които някога се бяха намирали тук. Бяха вдигнати големи шатри, от които се вдигаха гъсти кълба дим. Навред ехтяха удари в стомана, в камък и викове на работници.
— Строиш крепост — промълви Керан.
— Крепост, от която ще въоръжим силите си за Шарак Ка — каза Абан. — И която трябва да бъде защитена, особено сега, когато е слаба.
Може би за пръв път, откакто Абан бе изтръгнал строевия от пиянския му шемет, Керан се усмихна и погледът му обходи палисадата и основите на вътрешната стена.
— Остави това на мен. Кха’шарумите ти ще патрулират на смени до залез-слънце.
— Засега това ще свърши работа, но не е достатъчно — каза Абан. — Хората ми купиха много роби и трудът им ги закалява, но не са воини. Трябва да обучиш и тях.
— Никога не ми се е нравело решението на Шар’Дама Ка да въоръжи чините — рече Керан. — Евджахът повелява да обезоръжаваме врага, а не да го обучаваме.
— Дали ти се нрави, или не, няма значение, строеви — каза Абан. — Шар’Дама Ка повелява. Това не са врагове, а роби и не се отнасям с тях грубо. Спят на топло, с пълни стомаси, мнозина от тях със семействата си, в безопасност от посегателства.
— Глупак си, задето им се доверяваш — отвърна Керан.
Абан се засмя пряко волята си и се принуди да спре и да се хване за патерицата си, за да не падне. Обърса сълза от едното си око и погледна към Керан, който се чумереше, несигурен дали е станал жертва на подигравка.
— Да им вярвам ли? — Отново се подсмихна. — Строеви, не вярвам на никого.
Керан изсумтя и продължиха обиколката. Абан го въведе в шатрата на ковачите, където пристъргваше метал и пещите горяха. Дори с отдушниците по стените въздухът вътре не стигаше: навсякъде дим, горещина и пара от коритата с вода. По дължината на шатрата бяха разположени занаятчийски дюкяни — пещи за метал и стъкло, ковачи, точилари, дърводелци, майстори на стрели, тъкачи, защитници.
Всеки дюкян се командваше от няколко жени в дебелите черни роби на дал’тинги, за които сякаш горещината не съществуваше. Керан също не показваше с нищо неудобство, макар да беше започнал да диша ритмично, като шарум, прегръщащ болката си.
Абан вдиша дълбоко горещия мръсен въздух и издиша доволно, сякаш вкусваше най-добрия тютюн от наргилето си. Това беше атмосферата на печалбата.
В средата на шатрата растяха спретнати купчинки от завършени продукти: копия, щитове, стълби, куки, примки за алагаи, както и по-малките, но не по-малко смъртоносни оръжия, които наблюдателите криеха по себе си. Виждаха се и огромните стрели на балистите, както и самите балисти — чудовищни лъкове, качени върху колелета.
Строевият избра копие наслуки от купчината, застана здраво на изкуствения си крак и го развъртя.
— Толкова е леко…
Абан кимна.
— Зеленоземците имат дърво, което се нарича златодърво и е напълно достойно за името си. Струва теглото си в злато. Златодървото е по-леко и по-здраво от палмата, която използват за копията на шарумите в Красия, и му трябва по-малко лак, за да се заздравят защитите по дръжката.
Керан изпробва острието в дланта си под палеца и се усмихна широко, когато връхчето проникна при най-лекия натиск.
— Какъв е този метал, та е толкова остър?
— Не е метал, а стъкло.
— Стъкло? — попита удивен Керан. — Не е възможно. Би се строшило при първия удар.
Абан посочи към една от наковалните край близката ковачница и Керан не се поколеба, докуцука дотам и стовари острието достатъчно силно, та да счупи дори стомана. Последваха единствено рязък звън и следа по наковалнята.
— Научихме това от племето от Хралупата — каза Абан. — Защитено стъкло, по-леко и по-здраво от стомана, а може да се обточи до невероятна острота. Посребряваме стъклото, за да не личи.
Заведе Керан до друг дюкян и му подаде керамична плочка.
— Тези плочки се пришиват към робите на дал’шарумите в момента.
— Наясно съм — отвърна сухо Керан.
— Тогава знаеш, че се чупят веднага, отразяват най-много един удар и често са опасни, защото парчетата се забиват в самия шарум.
Керан вдигна рамене.