Дар за бурята [bg]

Амая пристигна за по-малко от десет минути. Марк стоеше като закован на тротоара смъртнобледен и се опита да се усмихне, като я видя, но само успя да изкриви леко уста.

— Трябваше да звъннеш още преди това.

— Не исках да безпокоя никого — отговори той и ѝ подаде ключа.

Тя го взе и се загледа за миг в него, сякаш в шепата си държеше странен и невиждан предмет. Тогава Марк хвана ръката ѝ, наведе се и я целуна. После се обърна към улицата и си тръгна, без да продума.

Не е за вярване колко силно може да мирише кръвта. Издайническото бръмчене на мухите показваше, че и те я бяха надушили. Червената и лъскава преди локва бе станала кафеникава, почти черна по краищата, където бе почнала да засъхва, а в средата ѝ бурната дейност на стотиците ларви, макар и в начален стадий на развитие, създаваха противното усещане за движение. Тук си стояха използваните от съдебния лекар и полицаите ръкавици, части от пластмасови капсули и хартиени кърпички, натежалият от присъствието на смъртта въздух, черният и белият прах, с който колегите ѝ бяха обработили всички повърхности. Това далеч не беше най-страшната сцена, която ѝ се бе случвало да види. Понякога, когато трупът бъдеше открит след дни или дори след седмици, когато миризмата издадеше присъствието му и разтревожеше съседите, местопрестъпленията изглеждаха наистина ужасяващо.

Амая извади телефона си и потърси в указателя номера на една фирма за травматични почиствания, истински специалисти в заличаването на следи, господари на мрака. Описа накратко положението и им обеща да ги изчака. Знаеше, че са ефикасни, пристигаха бързо, свършваха работата и изчезваха, също като нея.

Чувстваше се толкова особено да стои там без Йонан, а най-отчайващото беше, че макар да се намираше в дома му, макар да виждаше онова, което той бе виждал всеки ден, което бе докосвал всеки ден, не долавяше присъствието му, от него тук не бе останала дори най-лека следа. Дори разлятата по пода кръв вече не беше неговата. Сега тя принадлежеше на мухите и Амая се замисли как тази любима кръв вече не означаваше нищо.

Изтощена, тя се обърна да огледа всичко отново и виждайки дивана, си спомни теорията на съдебната лекарка за изстрел отдолу, от седнало положение. „Или убиецът е бил нисък на ръст“, промърмори. Седна и вдигна ръка, все едно насочваше оръжие. Трупът не беше преместван от мястото, където бе паднал, но ако нападателят бе стоял там, където тя стоеше сега, не би могъл да го простреля в челото. Амая се наведе, за да погледне под дивана, и установи, че наистина не личи да е бил преместван, нямаше следи от влачене, а прахта отдолу се бе уталожила равномерно. Както се беше навела, тя отново погледна към тъмното петно, заемащо голяма част от повърхността на дневната. Образът на рухналия на пода Йонан изникна в съзнанието ѝ с фотографска точност. Усети, че ѝ се повдига, и едва се сдържа да не повърне. Стана и отиде към прозореца. Ако го отвореше, със сигурност щяха да влязат още мухи, но поне противната миризма щеше малко да се разсее. Не ѝ се удаде да дръпне завесите, но въпреки това отвори прозореца и леденият полъх на вятъра ги изду и развя навътре към стаята. От сивата повърхност на едната от тях се отлепи парченце тъкан със същия цвят, което прелетя над кървавата локва и падна на пода чак в другия край на стаята. Амая се приближи с любопитство и забеляза, че макар и с цвета на пердетата, платът беше видимо различен. Ставаше дума за няколкомилиметрова ивица лъскава тъкан. Тя се огледа, опитвайки се да определи произхода ѝ, но не откри нито в тази, нито в друга стая в апартамента подобен плат. Избра камерата на мобилния си телефон и направи няколко снимки от различни ъгли. Унесена в мисли, сигналът за входящо повикване я свари неподготвена и от уплахата джиесемът изскочи от ръцете ѝ и падна в краката ѝ; вдигна го нервно и отговори. Беше Маркина. Гласът му прозвуча топло и много чувствено. Амая затвори очи и силно ги стисна, отблъсквайки мислите, които избуяваха в съзнанието ѝ още щом го чуеше.