Игри на злото [bg]

Седемдесет и четири

Ким слезе от мотоциклета и изпъшка в мрака. Днешният ден се очертаваше безкраен. Не можеше дори да си спомни кога за последно беше видяла сградата на участъка, но сега тя й се стори като роден дом. Още по-мил й се видя мъжът, който я чакаше пред входа.

Мокрите дрехи все така лепнеха по тялото й и я караха от време на време да потреперва.

При всяко движение тялото й виеше от болка и умора. По разхлабената превръзка на ръката й беше избило кърваво петно.

Ким си мечтаеше за дълга, топла вана и почивка на дивана в компанията на Барни, но на първо време тази мечта щеше да почака.

— Господи, Ким…

Никакъв чин, забеляза Ким, само малкото й име.

Мъжът с ужас я огледа от глава до пети и понечи да каже нещо.

Тя вдигна ръка и го спря.

— Недей… Просто недей.

Мъжът кимна и преглътна майтапите за външния й вид, които вече бяха на върха на езика му.

— Тук ли са? — попита Ким, а партньорът й отвори вратата на участъка.

Беше му се обадила от телефона на Дейвид, за да го инструктира.

— Тук са, но все още не разбирам какво…

— Ще разбереш — прекъсна го пак инспекторката. Не възнамеряваше да дава повторни обяснения.

Брайънт я последва, а тя го заведе в онова помещение, в което се беше наложило да влезе само преди няколко дни.

Отново премина през лабиринта от шкафчета и стигна до уреченото място. Единствената разлика от последната им среща беше, че сега и двамата полицаи стояха прави.

И двамата носеха дънки и спортни блузи.

— За малко, момчета. Почти успяхте да ме заблудите — произнесе Ким и се облегна на едно от шкафчетата. Тялото й беше благодарно и за тази опора.