Мемоарите на една гейша
- Автор: Голдън Артър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мемоарите на една гейша». Краткое содержание книги:
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
Затова пък Мамеха, която се възстановяваше в дома си, беше толкова горда, сякаш самата тя е на плаката. Не беше доволна, разбира се, че отидох в Хаконе, но изглеждаше все така отдадена на успеха ми — дори още повече, колкото и да е странно. Известно време се притеснявах, че тълкува случилото се с барона като предателство спрямо нея. Боях се, че господин Ичода й е казал… но и така да беше, тя никога не отвори дума за това. Нито пък аз.
Две седмици по-късно танците бяха официално открити. През първия ден в гримьорната на театър „Кабуренджо“ усещах, че преливам от възбуда, защото Мамеха ми беше казала, че председателят и Нобу ще са в публиката. Слагах си грима и все попипвах кърпичката на председателя, пъхната под халата до кожата ми. Косата ми бе пристегната плътно с копринена лента, защото щях да танцувам с различни перуки, и когато се разгледах в огледалото без познатата пищна прическа, видях напълно променен овал. Може да ви прозвучи странно, но когато осъзнах, че формата на собственото ми лице ме изненадва, осени ме внезапното прозрение, че нищо в живота не е толкова просто, колкото си въобразяваме.
След час стоях зад кулисите заедно с другите момичета, готова за встъпителния танц. Бяхме облечени в еднакви кимона в жълто и червено и с обита в оранжево и златно, така че изглеждахме като ярки отблясъци на утринното слънце. Музиката започна с онези първи удари на барабаните и подрънкването на всички шамисени и когато се изсипахме на сцената като наниз от мъниста — с протегнати ръце и разтворени ветрила, — аз се почувствах повече от всякога част от нещо.
След встъплението хукнах по стълбата нагоре да се преоблека. Следващият танц, в който имах самостоятелна роля, се казваше „Утринното слънце върху вълните“ и разказваше за девойка, която в ранна утрин плува в океана и се влюбва в омагьосан делфин. Бях в прекрасно розово кимоно с рисунък на вода в сиво. Освен това държах сини копринени ленти, символизиращи играещите вълни. Ролята на превърнатия в делфин принц се изпълняваше от гейша на име Умийо. Освен това имаше роли за гейши, изобразяващи вятър, слънчева светлина и водни пръски, а в дъното на сцената няколко чиракуващи гейши в черно-сини кимона играеха делфини, зовящи своя принц да се върне при тях.
Преоблякох се толкова бързо, че ми останаха няколко минути да огледам публиката. Тръгнах по посока на отекващите от време на време удари на барабаните към тесен тъмен коридор зад мястото на оркестъра от едната страна на сцената. Още няколко гейши вече надничаха през пролуките в резбованите плъзгащи се врати. Присъединих се към тях и успях да открия председателя и Нобу. Седяха заедно, но ми се стори, че председателят е отстъпил по-доброто място на Нобу. Нобу не сваляше очи от сцената, но за моя изненада председателят като че спеше. Музиката ми подсказа, че започва танцът на Мамеха, и аз отидох в края на коридора, откъдето през процепите на вратите се виждаше сцената.
Наблюдавах Мамеха само няколко минути, но впечатлението от танца й никога няма да се изличи от съзнанието ми. Повечето танци на школата „Иноуе“ са поставени по някаква история и тази на нейния танц със заглавие „Придворен се връща при своята съпруга“ бе по китайска класическа поема за един придворен, който има дълга любовна връзка с дама от императорския двор. Една нощ съпругата на придворния се скрива в храстите край двореца, за да разкрие къде прекарва времето си той. Най-сетне призори вижда как съпругът й си тръгва от покоите на любовницата си, но вече се е разболяла от ужасния студ през нощта и скоро след това умира.
За нашите пролетни танци действието в тази история беше пренесено в Япония, но сюжетът оставаше непроменен. Мамеха играеше съпругата, която умира от студ и сърдечна мъка, а гейшата Канако изпълняваше ролята на нейния съпруг, придворния. Наблюдавах танца от момента, в който придворният се прощава с любовницата си. Мизансценът бе вече изумително красив — меката светлина на предутрието на фона на бавния ритъм на шамисена, отекващ като сърцебиене. Придворният изпълни прекрасен танц на благодарност към любовницата за незабравимата нощ, а после се придвижи към светлината на изгряващото слънце, за да улови за нея топлината му. Това бе моментът, в който Мамеха, скрита в единия край на сцената от погледите на придворния и любовницата му, затанцува своята дълбоко скръбна елегия. Дали красотата на нейния танц или прелестта на историята, не знам, но се почувствах така, сякаш самата аз съм жертва на това ужасно предателство. В края на танца сцената бе огряна от слънчева светлина. Мамеха влезе в една горичка, за да изиграе простичката сцена на смъртта. Не мога да кажа какво стана след това — бях прекалено развълнувана, за да продължа да гледам, а и без това трябваше да се върна зад сцената и да се приготвя за своя танц.