Гората [The Woods-bg]

— Кое?

— Казах на баща ти, че твоята сестра е загинала през онази нощ в гората.

Аз съм объркан.

— А така ли е станало?

— Не, Павел. Тя не е умряла тогава.

Усещам сърцето си да се блъска в гръдния кош.

— Ти си го излъгал. Не си искал да я намери.

Той мълчи.

— А сега? Къде е тя сега?

— Сестра ти разбра за стореното от вашия баща. Нищо не можеше да направи, естествено. Нищо не можеше да се докаже. Пък и все още оставаше открит въпросът защо се е крила до този момент. Беше я страх от баща ви. Как би могла да се изправи пред мъжа, убил собствената й майка?

Спомням си за семейство Перес, обвиненията в измама и всичко останало. Същото би било и със сестра ми. Даже преди включването на татко в уравнението за нея би било достатъчно трудно да се прибере у дома.

Нова надежда изпълва сърцето ми.

— Но ти я намери?

— Да.

— И?

— И й дадох пари.

— Помогна й да се скрие от него.

Той не отговаря. А и не е нужно.

— Къде е сега?

— Загубих следите й преди години. Трябва да я разбереш — тя не искаше да ти причини болка. Обмисляше възможността да те отведе със себе си. Но това не бе разумно. Знаеше колко много обичаш баща си. А по-късно, когато ти вече бе станал обществено значима фигура, тя си даде сметка за това какви неприятности, какъв позор би донесло евентуалното й появяване. Осъществи ли го, с теб е свършено, защото всички стари сенки щяха да се завърнат и да те връхлетят.

— Това и сега е така.

— Да. Известно ни е. Той каза „ни е“.

— И така, къде е Камил?

— Тя е тук, Павел.

Сякаш попадам във вакуум. Не мога да дишам. Разтърсвам яростно глава.

— Трябваше ми известно време, за да я открия след толкова години — казва Саш. — Но го направих. Влязохме във връзка. Тя не знаеше за смъртта на баща ви. От мен научи. И това, естествено, промени изцяло нещата.

— Чакай малко. Ти… — Гласът ми секва. — Ти си разговарял с Камил?

— Да, Павел.

— Нищо не разбирам.

— Когато влезе преди малко, на телефона беше тя.

Тялото ми се смръзва.

— Отседнала е в хотел през две пресечки оттук. Казах й да дойде. — Той хвърля поглед към асансьора. — Това е тя.

Качва се.

Бавно извръщам поглед и следя цифрите върху светещото табло. Чувам звън. Правя крачка натам. Не мога да повярвам. Сигурно е пореден мръсен номер. Надеждата отново ми се подиграва.

Асансьорът спира. Чувам как вратите започват да се отварят. Не се плъзгат безшумно, а с неохота, сякаш не желаят да пропуснат своя пътник. Замръзвам на мястото си. Сърцето ми ще се пръсне всеки миг. Не отделям очи от тези врати, от този процеп.

И тогава, двайсет години след като изчезва в онази гора, моята сестра Камил отново се появява в живота ми.