Поглед в мрака
- Автор: Чайковски Адриан
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-295-2
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поглед в мрака». Краткое содержание книги:
— Колегиум, Джерез, а после се появявате в Мина и убивате генерал Рейнер. След което се предавате на армията и бивате транспортиран до столицата. Защо, Талрик? Кажете ми защо.
— Бихте ли уточнили. Няма единна причина за всичките ми действия.
— Сложен човек сте вие. — От доброто й настроение не беше останала и следа. — Добре, нека уточним тогава. Защо уби генерала, Талрик?
Дойдоха му наум десетина насмешливи отговора, но той ги отхвърли веднага. „Като ще ме убиват, нека е заради истината. Нека ме изтезават, нека ме пречупят, нека накрая открият онова, с което са започнали.“
— Той ми обърна гръб. Позволи на политическите си противници да ми издадат смъртна присъда и да я приведат в изпълнение — отговори Талрик. — Винаги съм служил вярно на Империята. Не винаги съм постигал успех, вярно, но не заради лични интереси или немарливост. А той ми обърна гръб. Не ме защити. А после, когато ме задържаха в Мина, реши, че може с един жест да заличи всичко това. Върна ми чина и поста, каза, че имал нужда от мен, но не за да служа на Империята, а заради собствените му политически игрички. — Сам се изненада от прилива на силни емоции, избликнал внезапно сега, когато обличаше в думи преживяното. — И знаете ли какво? Ядосах се. Толкова неща бях направил за него с мисълта, че ги правя за Империята. Водите, които бях размътил, децата, които бях убил, приятелите, които бях предал… за интересите на Империята ли е било, или за личните интереси на Рейнер? Никога няма да разбера. Осъзнах обаче, че добруването на Империята и амбициите на генерала вече не са едно и също. А той си седеше там, сякаш нищо не се е случило, готов да ме прати на поредната мисия. Само че аз се ядосах. И го убих. Както би направил всеки друг на мое място. Рейнер беше изключително дразнещ човек.
Устата на генерал Бруган потрепна само веднъж.
— Убих и полковник Латвок — добави Талрик, сякаш това по незнайни причини беше смекчаващо вината обстоятелство.
Жената махна небрежно с ръка, осъждайки Латвок на забвение.
— И сериозно очакваш да повярваме, че си направил всичко това за Империята?
— Изобщо не очаквам да повярвате — каза той. — Но това не го прави по-малко вярно.
— Доста самомнително от твоя страна. За Империята? Повечето хора биха били доволни да правят едно или друго за командващия си офицер, за своя генерал, заради личния си интерес, за императора дори. Империята обаче е твърде широко и тежко понятие, на което човек да подчинява действията си.
— И точно заради това си струва да й служи човек — подчерта Талрик. Очевидната искреност в думите и тона му изненада дори самия него.
Жената се изправи, без да отделя поглед от лицето му.
Той сви рамене.
— Какво искате от мен? И защо просто не си го вземете? Не ви знам коя сте, но така или иначе не съм в състояние да ви спра.
— Ще трябва да си помисля какво искам от теб — каза тя и излезе спокойно от малката стая. Стражите го върнаха обратно в клетката и едва по-късно на Талрик му хрумна една крайно екзотична идея относно самоличността на тайнствената жена.
Нощта беше дълга, а сънят така и не идваше. По някое време му хрумна, че сам бяга от него, заради сънищата, които го спохождаха. В сънищата си Тисамон виждаше Летриме, виждаше я ясно и с всички болезнени подробности. И само толкова, само нея, от началото до края — само това. Летриме се натрапваше пред погледа му с изтерзаната си плът, скърпената си хитинова черупка и постоянно пробождащите я трънливи лози. Вече беше затворник дори в съня си, а кръвта, която проливаше на арената, беше по-приемлива от гледката на този обезобразен, но неумиращ труп.
„Провалът на цялата ни раса.“ Двамата с Летриме си подхождаха идеално. И двамата бяха живели саморазрушително, в постоянна горчивина, затваряли се бяха все по-навътре в себе си, докато накрая не се изправиха лице в лице тук, в тази клетка, където слънцето никога не стигаше. Единствената разлика помежду им бяха нейните петстотин години мъчение, макар че ако питаха Тисамон, той бързо стопяваше преднината й.
По някое време върнаха Талрик в подземието. Осородният не му каза и дума, не личеше да са го изтезавали или нещо такова. Нямаше нови рани по кожата си, затова пък старите бяха многобройни, сред тях и дългият белег, получен от ръката на Тиниса в битката край Хелерон. Светът сериозно се беше постарал да убие Талрик. „А той взе, че оцеля, за да се озове накрая тук, в клетките.“
„Ех, Тиниса.“ Бяха ли я заловили вече? Убили? Твърде вероятно, а ако не, скоро и това щеше да стане. Щеше да се промъкне в двореца да дири баща си, но Тисамон знаеше, че не е достатъчно умела и опитна, за да оцелее в подобно начинание. Беше се постарал да й предаде всичките си знания, но самият той не би могъл да излезе жив от мисия като тази.