Град на изгубени души

— Поправи стореното или го изкупи по някакъв начин. — Клеъри сведе поглед към чашата

си. Нищо не можеше да поправи или да изкупи нещата, които Себастиан бе извършил.

— Ave atque vale — каза той и също сведе поглед към чашата си.

Клеъри разпозна традиционните думи, които ловците на сенки изричаха над своите

мъртъвци.

— Защо го каза? Та аз не умирам.

— Знаеш, че това е стихотворение, нали? От Катул. „Frater, ave atque vale.” „Здравей и

сбогом, братко мой.” Той говори за тленна прах, за погребални ритуали и за скръбта по брат

си. От малък знам стихотворението, но тогава не можех да го почувствам — нито мъката,

нито загубата му, нито дори защо някой би се питал какво ли е да умреш, без да има кой да

тъгува за теб. — Той я погледна пронизващо. — Как мислиш, какво ли би било, ако

Валънтайн те бе отгледал заедно с мен? Дали щеше да ме обичаш?

Клеъри изпита благодарност, че бе оставила чашата си на масата, защото в противен случай

щеше да я изпусне. Себастиан не я гледаше пристеснено, нито с онази неловкост, която

човек би очаквал да съпровожда подобен въпрос, а сякаш Клеъри бе непозната и любопитна

форма на живот.

— Ами — започна тя, — ти си ми брат. Бих те обичала. Бих била… принудена.

Себастиан продължаваше да я съзерцава със същия неподвижен, сериозен поглед. Клеъри си

помисли, че може би трябва да го попита дали ако бяха отраснали заедно и той би я обичал.

Като сестра. Ала имаше чувството, че той няма никаква идея какво означава това.

— Само че той не ме отгледа — каза вместо това. — Всъщност, аз го убих.

Не беше сигурна защо го каза. Може би искаше да провери дали е възможно да го разстрои.

В края на краищата, нали Джейс веднъж бе споменал, че Валънтайн е единственото, на

което Себастиан някога бе държал.

Ала той дори не трепна.

— В действителност Ангелът бе този, който го уби. Макар и заради теб. — Пръстите му

рисуваха невидими линии върху похабения плот на масата. — Знаеш ли, когато те срещнах

за първи път, в Идрис, се надявах… мислех, че ще си като мен. И когато видях, че по нищо не

приличаш на мен, те намразих. А после, когато се върнах и Джейс ми каза какво си

направила, осъзнах, че съм грешил. Ти си като мен.

— И миналата нощ каза същото. Но аз не съм…

— Ти уби баща ни. — Гласът му беше мек. — И не те е грижа. Не си почувствала и зрънце

разкаяние. През първите десет години от живота му Валънтайн пребиваше Джейс като куче

и въпреки всичко Джейс все още усеща липсата му. Тъгува за него, макар между тях да няма

кръвна връзка. Ала на теб той беше баща, а ти го уби, без да прекараш дори една безсънна

нощ заради това.

Клеъри го зяпна с отворена уста. Не беше честно. Изобщо не беше честно. Валънтайн не й

беше баща, не и в истинския смисъл на думата, никога не я бе обичал, беше чудовище, което

трябваше да умре. Беше го убила, защото нямаше друг избор.