Вълшебната кутия
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Мириам
- ISBN: 954-9513-83-1
- Переводчик: Анна Нотовска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вълшебната кутия». Краткое содержание книги:
Хорис Кю, фокусник и мошеник, се завърща в Отвъдната земя от света на Бен. Той, обаче, не е дошъл обратно по свое собствено желание — а е изпратен от Горс, зъл демон, който Хорис случайно освобождава от омагьосаната вълшебна кутия. Там Горс е бил затворен от вълшебните хора. Сега демонът се стреми да зароби онези, които някога са го проклели. Но той първо трябва да премахне от Отвъдната земя всеки, който би застанал на пътя му…
Скоро Бен се озовава затворен в мрака на вълшебната кутия, загубен сред мъглите и по пътищата на Лабиринта. Единственото му спасение е Уилоу. Прекрасната силфида, обаче, е изчезнала от Отвъдната земя, защото трябва да осъществи една своя мистериозна мисия…
— Ще съжаляваш за това! — извика другият гном.
— Искате ли да видите какво ще се случи, ако реша да се освободя от това нещо? — подразни ги той и силно размърда кутията. — Мисля, че няма да успея да я задържа твърде дълго.
Щом чуха това, те закрещяха като зловещи духове и се втурнаха към него като мишки, подгонени вън от дупката си. Той наистина се забавляваше от действията им. Кръстосваше от единия край на стаята до другия и ги караше да го следват — две смешни, безнадеждни пионки.
Но кучето все още го нямаше.
Той изгуби търпение за последен път. Чудесно, щом така искат да играят, чудесно! И без друго беше изтощен. Наклони се с криле, за да се отдалечи от най-високото място в залата и изпусна вълшебната кутия.
За нещастие, докато правеше това, се оказа, че един от ноктите му се е впил здраво в някакъв процеп.
Вълшебната кутия полетя, устремена към пода на пещерата, а надолу, заедно с нея, беше повлечен и злощастният Бигар. Птицата с всички усилия се мъчеше да се освободи, като се дърпаше и драскаше тежестта, прикачена към крака си, но нокътят й беше здраво заклещен. Каменният под ги привлече към себе си. Бигар изпищя и затвори очи.
Това, което очакваше, обаче, не се случи. Нямаше разбит череп върху камъка, нито разцепени на трески кутия и птица. В последния миг Сот се хвърли над пода и хвана и двете с кривите си космати ръце.
Бигар успя единствено да отвори очи преди една мръсна ръка да се вкопчи здраво в нещастното му гърло.
— Пипнах ли те сега, глупава птицо — изшептя гномът.
Абърнати стоеше на входа на пещерата и слушаше врявата от вътрешните зали, която неочаквано и ненадейно замря. Той изчака тя отново да се разрази, но това не стана. Тишината се удължи и се задълбочи. Беше ясно, че нещо се беше случило, но какво? Не можеше да напусне поста си, за да разбере. Знаеше, че Бигар ще се промъкне покрай него и ще избяга, ако той се отдалечи оттук. Птицата се опитваше да го подмами да се отмести от мястото си през изминалия час и чакаше удобен момент. Абърнати беше изпратил Филип и Сот по петите на пакостливото създание, като мислеше, че те бяха най-подходящи да изпълнят тази задача във всички случаи. Не знаеше как те изобщо ще успеят да заловят птицата, но едва ли имаше друга възможност, освен да ги остави да се опитат. Големите усилия, които полагаха, бяха очевидни по звуците на тяхната борба — продължителна, безпощадна какафония, която предполагаше цяла поредица от неприятни събития.
А сега всичко беше спокойно.
— Филип? — предпазливо извика той. — Сот?
Нямаше отговор. Абърнати нетърпеливо зачака. Какво трябваше да стори?
В този момент две бледи, но познати фигури се появиха сред прорязания от фосфоресциращи жилки мрак, като държаха между себе си сложно гравирана дървена кутия. Сърцето на Абърнати подскочи от нетърпение.
— Намерихте я! — възкликна той, като едва се възпря да не затанцува.
С провлечена крачка чупка гномите се приближиха към него с безкрайно изтощен вид.
— Глупавата птица се опита да я пусне — злобно изрече Филип.
— Опита се да я разцепи — украси думите му Сот.
— Да нарани Великия господар — каза Филип.
— Може би и да убие Великия господар — допълни Сот.
Те нежно погалиха повърхността на вълшебната кутия и внимателно я подадоха на кучето.
— Глупавата птица няма повече да прави така — каза Филип.
— Никога повече — заяви Сот.
И изплю едно добре сдъвкано черно перо.
Смъртоносни равносметки
Слънчевият изгрев над Сребърния дворец беше като кърваво червено петно над източния хоризонт и това предвещаваше лошо време през настъпващия ден. Куестър Тюс отново стоеше край парапета на двореца и гледаше към пробуждащия се лагер на професионалната армия на Календбор и парцаливата тълпа от селяни и фермери, които бяха изпреварили войниците в търсенето на призрачната колекция от кристални очи към съзнанието. Неохотно нощният мрак отстъпваше на запад, а по границите му се разливаше тъмночервената зора. Светлината се изливаше над скупчените фигури на хората, обсадили двореца, сякаш беше кръв.
Това едва ли беше благоприятен знак, помисли си магьосникът.
През по-голямата част от нощта бе останал буден, в оглеждане на страната с помощта на Отвъдния далекоглед, в търсене на Бен Холидей. Куестър беше пропътувал Отвъдната земя надлъж и нашир, на север и на юг, от изток на запад, но от Великия господар нямаше и следа. Магьосникът беше уморен и отчаян от усилията си и честно казано беше на границата на умствените си способности. Какво трябваше да направи сега? Дворецът беше обсаден, две трети от населението беше въвлечено в открит бунт, а той бе оставен сам да се справи с всичко това. Не можеше да открие дори Абърнати — изчезването му беше нов и нежелан източник на безпокойство. Уилоу също не се беше върнала все още. Ако хората продължаваха да изчезват така, монархията скоро щеше да остане без отговорни предводители и щеше да изнемогне като спаднал балон.