Вълшебната кутия
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Мириам
- ISBN: 954-9513-83-1
- Переводчик: Анна Нотовска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вълшебната кутия». Краткое содержание книги:
Хорис Кю, фокусник и мошеник, се завърща в Отвъдната земя от света на Бен. Той, обаче, не е дошъл обратно по свое собствено желание — а е изпратен от Горс, зъл демон, който Хорис случайно освобождава от омагьосаната вълшебна кутия. Там Горс е бил затворен от вълшебните хора. Сега демонът се стреми да зароби онези, които някога са го проклели. Но той първо трябва да премахне от Отвъдната земя всеки, който би застанал на пътя му…
Скоро Бен се озовава затворен в мрака на вълшебната кутия, загубен сред мъглите и по пътищата на Лабиринта. Единственото му спасение е Уилоу. Прекрасната силфида, обаче, е изчезнала от Отвъдната земя, защото трябва да осъществи една своя мистериозна мисия…
— Само дръжте птицата здраво — заповяда той.
Те внимателно пристъпиха към входа на пещерата и от мрака на нощта, мрака на пещерата ги погълна. Фосфоресцираща светлина блестеше на мътни жилки по стените на прохода пред тях, като светлинката на свещ, наблюдавана през прозореца в някой дъждовен ден. Те се спряха за малко до входа и се огледаха около себе си. Въздухът вътре беше изненадващо топъл. Тишината беше всеобхватна.
Една неочаквана, ужасяваща мисъл прониза съзнанието на Абърнати. Ами ако Горс по някаква причина беше дошъл тук преди тях и сега ги чакаше? Мисълта беше толкова страшна, че за миг той не можа да помръдне. Изведнъж му дойде на ум, че е оплел конците. Нямаше оръжия, нито магическа сила, както и каквито и да е бойни умения, с които да се защити. Гномите бяха безполезни в боя; всичко, което те умееха, беше да се заровят в земята за убежище. Цялото това начинание беше изпълнено с опасности, над него дебнеше вероятността от провал. Какво си беше помислил, когато започна всичко това?
Тогава моментният страх премина и той успя да се успокои. Беше направил онова, което трябваше, онова, което беше необходимо и правилно и което беше достатъчно, за да оправдае какъвто и да е риск. Великият господар Бен Холидей зависеше от него. Той не знаеше точно как, но разбираше, че по някакъв начин, това е така. Припомни си как беше съдействал на Горс и Хорис Кю в усилията им да заблудят народа на Отвъдната земя и да подкопаят достойнствата на трона. Припомни си за цената, която трябваше да плати за своята глупост.
— Е, тогава, да тръгваме — смело заяви той.
Гномите, които го наблюдаваха как се бори с колебанията си, пристъпиха през прага на пещерата. Абърнати си пое дълбоко въздух и ги последва.
В този миг скалата изскърца и се затвори зад тях.
Абърнати скочи, чупка гномите изскимтяха и сред тях настана същински хаос. Писарят инстинктивно се хвърли към вратата, за да се опита да я отвори. И двата чупка-гнома се втурнаха напред, за да му помогнат, но за своя беда, се блъснаха един в друг. Докато се сблъскваха, Бигар клъвна ръката, която го държеше, толкова силно, колкото можеше и Сот го изпусна.
Бигар на мига се освободи, политна във въздуха и светкавично се стрелна навътре към дълбините на пещерата.
Вътре в Лабиринта Бен Холидей си проправяше път сред мъглата и внимателно държеше пред себе си медальона. Страбон и Нощната сянка го следваха като притихнали духове. След разкриването на истинската им същност, те всички бяха преобразени вътрешно, но на външен вид и тримата носеха бремето на променените си образи и възможности, сякаш бяха оковани във вериги. Сега имаха чувството, че извървяват последните няколко километра от пътя си и че ако не успеят да се освободят в този момент, ще останат приковани към това място завинаги. В тях се вселяваше нарастващо отчаяние.
Но никой не усещаше това по-добре от Бен, който държеше в ръцете си тяхната единствена надежда. Медальонът не говореше с него; не излъчваше светлина и не даваше напътствия. Бен вървеше като слепец, без да вижда дори най-малката необходима му следа. Той знаеше само, че медальонът го беше закрилял по пътя през вълшебните мъгли преди и по някакъв начин трябваше да стори това отново, за да могат те да оцелеят. Защото тук ставаше въпрос за оцеляване, въпреки че тази дума оставаше неизказана. Ако те останеха в Лабиринта, щяха да полудеят. Лудостта беше факт, който те съзнаваха толкова ясно, колкото чувстваха и своето отчаяние: опасност, на която нямаше да устоят, също като Страшната мъгла, която се спускаше, когато те бяха застрашени от нещо. Но за разлика от Страшната мъгла, лудостта идваше, не за да ги защити, а за да ги унищожи. Правеше го постепенно, като разграждаше увереността им, надеждата и волята. Действаше срещу тях така настойчиво, както болестта срещу здравето. Изтощаваше цялата им енергия и накрая единственото, което щеше да остане, щеше да бъде смъртта.
Но те все още нямаше да й се дадат, шепнеше Бен в съзнанието си. Това, че намери Уилоу, дори и в съня си, дори и за най-краткотрайния миг; това, че я намери и разбра, че тя зависи от него, че го чака някъде отвъд плена на мъглите в Лабиринта, тя и тяхното неродено дете, беше достатъчно, за да вдъхва сила на неговата решителност. Той щеше да намери изход. Медальонът щеше да им предостави начин за бягство. Така трябваше да стане.
— Не виждам никаква промяна — дочу се студеният глас на Нощната сянка.
Тя беше права. Изглежда те изобщо не напредваха, въпреки че вървяха от часове. Не трябваше ли вече да са се освободили, щом като медальонът вършеше работа? Колко време беше необходимо? Бен отправи поглед напред към мрака и се опита да открие нещо по-различно сред неясната и лепкава картина на мъглата. Той не забави ход, защото мислеше, че ако го направи, те може да спрат, а спряха ли, бяха загубени. Движението, независимо какво точно беше, даваше надежда.