Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Не са Зелени ленти — отбеляза Ерики.
— Но не са и молли, аз поне не виждам нито един…
— Аз също.
— Значи са от Туде, муджахидини или федаини…
— По-добре си приготви личната карта — усмихна й се окуражаващо той. — Сложи си якето и шапката, защото ще отворя прозореца и може да настинеш. — Не се тревожеше толкова от настинката, колкото от извивката на гърдите й под стегнатия пуловер, от деликатното й тънко кръстче и от предизвикателно разпуснатите й коси.
Отвори жабката и измъкна от там малък, но остър сгъваем нож, който пъхна в ботуша си. Другият, големият, както винаги беше под якето му, затъкнат в колана на гърба.
Най-сетне дойде и техният ред. Мръсни брадясали мъже наобиколиха рейнджровъра. Някои от тях бяха с американски автоматични пушки, един носеше „Калашников“. Имаше и няколко жени, от които се виждаха само очите — всичко останало беше плътно покрито от мръсносиви галабии. Тези очи се отправиха с неодобрение към младата жена в колата.
— Документите! — каза заповеднически на фарси един от брадатите и се наведе към прозорчето. Вътрешността на колата се изпълни от лошия му дъх, примесен с вонята на непрано бельо. Азадех гледаше право пред себе си.
Ерики любезно подаде личните им карти. Мъжът ги пое, хвърли им един празен поглед и ги подаде на някакъв младеж, който очевидно можеше да чете. Останалите чакаха и ги зяпаха, потропвайки с крака, за да се спасят от хапещия студ. Младежът най-сетне вдигна глава от документите и дрезгаво каза:
— Тоя е чужденец от някаква си Финландия. Идва от Табриз и не е американец.
— На мен ми прилича на американец — обади се някой.
— Жената се казва Горгон и е негова съпруга… поне така пише в документите им.
— Аз наистина съм негова съпруга — остро се обади Азадех. — Аз…
— Някой да те е питал? — грубо я прекъсна първият мъж. — Твоята фамилия е Горгон — същата като на един известен богаташ, говориш учено и сигурно си враг на народа!
— На никого не съм враг! Аз…
— Млъквай! Жените трябва да са скромни и да се покриват дори в една социалистическа държава! — После се обърна към Ерики и попита: — Къде отивате?
— Какво казва, Азадех? — попита Ерики. Тя му преведе.
— Техеран — спокойно се обърна към нехранимайкото той. — Азадех, кажи му, че отиваме в Техеран. — Очите му бързо преброиха оръжията — шест пушки и един автомат. Отзад го блокираха други коли, все още не беше време за измъкване.
Тя преведе и добави:
— Моят съпруг не говори фарси.
— Откъде да сме сигурни в това? Откъде да сме сигурни, че сте съпрузи? Къде ви е брачното свидетелство?
— Не го нося със себе си. А това, че съм омъжена, го пише в личната ми карта.
— Но това е карта, издадена от властите на шаха, значи е невалидна. Къде е новата?
— Кой трябва да ми я издаде и подпише? — гневно попита тя. — Хайде, върнете ни документите и ни пуснете да минаваме!
Решителността й видимо ги впечатли и мъжът разколебано каза:
— Моля ви, трябва да разберете… има много шпиони и врагове на народа, които трябва да бъдат заловени…
Сърцето на Ерики се сви. Изпити лица, принадлежащи на хора, сякаш изплували от мрачното Средновековие. Изпити и грозни. Към джипа се приближиха още мъже, един от тях гневно вдигна ръка пред прииждащите коли и камиони, които покорно спираха за проверка и търпеливо чакаха реда си. Тук липсваше какофонията на клаксоните, над множеството бе надвиснала угнетяваща тишина.
— Какво става тук? — Нисък, як мъж си проби път с рамо през тълпата, която почтително се отдръпваше пред него. На рамото му се поклащаше къс автомат чехословашко производство. Обясниха му случая и му подадоха документите на двамата пътници. Лицето на мъжа беше кръгло и небръснато, очите — черни, а дрехите му — стари и мръсни. Изведнъж откъм поляната проехтя изстрел и всички извърнаха глави.