Кръвно отмъщение

— Александър Борисович, можете ли да ми помогнете да открия Константин Дмитриевич?

— Защо, какво се е случило? — разтревожих се аз.

— Някакъв посетител иска да го види незабавно — смутено каза тя.

— Плашите ме, Галина Викторовна — казах аз. — Нима не можете да се отървете от досадните посетители?

— Той е от Върховния съвет — каза тя малко обидено, — освен това явно е ветеран на труда, те всичките са нервни и агресивни.

— Ветеран на труда от Върховния съвет? — наострих уши. — Случайно да се нарича Леонард Терентиевич Собко?

Тя ме погледна с уважение.

— Точно така — каза тя. — Леонард Терентиевич. Ужасно, нали?

— Елате — казах аз. — Ще се опитам да ви помогна.

Леонард Терентиевич Собко, същият старец, който ни насочи към „Съда на Народната съвест“ още в зората на големите дела, седеше в приемната на заместник-генералния прокурор като някакъв суров и принципен просител.

— Здравейте, Леонард Терентиевич — радостно се приближих към него. — Помните ли ме? Бях при вас заедно с Константин Дмитриевич.

Той известно време си припомняше, дори бих казал, че ме идентифицираше.

— Да, помня ви. Александър… Ъъ?

— Борисович — подсказах му аз. — Търсите Меркулов, нали така?

— Да, но ми казват, че го няма.

— Уви — въздъхнах. — Константин Дмитриевич изпълнява важна държавна задача. Не мога ли да ви помогна с нещо?

Той помисли и кимна.

— Да, можете. Помогнете ми да намеря Константин Дмитриевич.

— Абсолютно ли е наложително? — попитах още веднъж за всеки случай.

— Абсолютно — потвърди той.

Кимнах, наведох се към него и тихо предложих:

— Тогава хайде да отидем в моя кабинет. Ще се опитам да направя нещо.

Той веднага стана и тръгна след мен. Качихме се на нашия етаж и влязохме в кабинета ми, където се намираше Серьожа Семенихин с някакви разпечатки.

— Александър Борисович — обърна се той към мен. — Тук са хората, които са служили в армията с Ратников.

— Те пък за какво са ти? — учудих се аз.

В никакъв случай не поощрявах усърдието им относно търсенето на кандидат-Бейби, но и без това вече бяха прегледали хиляди различни хора. Сляпо вярваха в компютърното следствие и горяха от желание да ми докажат широките му възможности. Засега се получаваше само наситена с цифри статистика, а следствието не вървеше.

— Между другото служил е в батальонното разузнаване — каза Серьожа малко обидено. — Това днес се нарича спецназ.

— Да не би да е поддържал отношения с тях? — попитах.

— Точно това трябва да се провери — каза Серьожа.

Махнах с ръка.

— Проверявай. Направи ли анализа по солнечногорското дело?