![Дарк Холоу [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/2/1/dark-holou-bg-download.jpg)
Дарк Холоу [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #2
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 9547331787
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дарк Холоу [bg]». Краткое содержание книги:
„Малцина са авторите, които успяват да удържат позициите си след силен дебют. Конъли доказа, че това не се отнася за него. «Дарк Холоу» няма нищо общо със синдрома «втора книга». Зашеметяващ трилър.“ Букселър
„Няма по-голям кошмар от черната пукнатина в собственото ни съзнание — това е посланието на «Дарк Холоу». Надали скоро ще се появи автор с подобно свръхчовешко познаване на психиката на убиеца, съчетано с невероятен пластичен талант и умение да сгъстява напрежението“. Ню Йорк Херъл Трибюн
Мълчах и изчаквах. Снежинките тихо валяха отвън, меко докосваха стъклата и се натрупваха на перваза.
— Случи се онази нощ, когато Емили избяга. Помня, защото ми беше много студено и поисках още едно одеяло. С мъка заспах, а сетне ме събуди шум. Навън бе черна непрогледна тъма без луна. Чуваше се някакъв шум — нещо като драскане. Станах от леглото — подът бе ужасно леден, краката ми изтръпнаха, ach so! Отивам до прозореца, дърпам пердето, но нищо не се вижда. Сетне пак чувам същия шум — драскане, стържене. Погледнах надолу и…
Тя видимо изживяваше онзи неистов страх отново. Той сякаш се излъчваше от нея — ужас, плътен като физическа субстанция, примитивен страх, който тресе цялото й немощно старческо тяло.
— … видях онзи мъж! Той се катереше нагоре към нашите стаи по водосточната тръба. Главата му бе извърната надолу и не можах да му видя лицето, но в мрака и без това различавах само мъжка фигура и ръцете — с тях се катереше нагоре, й ето! Стигна съседния перваз и се опита да отвори прозореца — блъскаше рамката навътре. Тогава Емили изпищя… изпищях и аз! Хукнах към долния етаж да търся дежурната сестра, а Емили отзаде ми пищеше ли, пищеше. Но когато дойдоха разбудените от виковете ми сестри, онзи човек вече го нямаше — беше изчезнал. Нямаше го и в градината, изобщо никъде…
— Какъв бе той? Висок, едър? Дребен, нисък?
— Вече ви казах, беше много тъмно. Нищо не успях да видя ясно.
— Възможно ли е да е бил онзи младеж — той се казва Били?
— Не, не, съвсем не бе той. Този ми се стори по-дребен. Другият — дето го наричате Били — бе с широки рамене — госпожа Шнайдер разпери ръце, за да ми покаже колко едър е Били. — Когато казах на сестрите, че мъж се катереше по стената, те се разсмяха и се спогледаха. Едната ми рече, че сигурно съм сънувала или още по-лошо — въобразила съм си го. Че ние, двете старици, се плашим една друга. Но това не е вярно, господин Паркър. Може би не го видях съвсем ясно — онзи човек, — но го усетих Той не бе някакъв си крадец, дошъл да вземе на две бедни старици евтините дрънкулки, не! Той искаше нещо друго, да, искаше да се докопа до госпожица Емили, да я накаже за онова, което му е сторила преди години. Как е научил къде е ли? Ами не зная… Всичко започна с идването на онзи младеж… а може би съм го предизвикала аз, след като се обадих на онзи Уилфърд. Може би аз съм виновна, а, господин Паркър? Кажете ми, моля?
— Не, госпожо Шнайдер, не сте виновна вие. Каквато и да е причината, тя е прекалено стара. Началото е някъде в отдавнашни години.
Шнайдер ме изгледа и с благодарност протегна ръка към мен, като същевременно рече:
— Много беше уплашена, господин Паркър. Толкова се страхуваше, че предпочете да умре.
След малко си тръгнах и я оставих сама в стаята — сама със спомените и угризенията си. Отвън бушуваше зимата — истински похитител на животворната дневна светлина. Като примигвахме срещу снежинките, ние с Мартъл тръгнахме към колите си. По пътя ме попита:
— Научи ли нещо, човече?
Не му отговорих веднага. Загледах се на север — към гората, към истинската пустош.
— Сам човек може ли да оцелее там? — посочих му с ръка към нея.
— Зависи от много неща — сбърчи чело Мартъл. — От дължината на престоя, дрехите, храната и екипировката…
— Тц, нямам това предвид — прекъснах го аз. — Може ли човек да свикне да живее там сам дълго време, години наред, изцяло да се приспособи към обстановката?
Мартъл ме изгледа и се замисли. Когато ми отговори, в тона му нямаше ирония или подигравка. Заговори съвсем сериозно и това още повече го издигна в очите ми.
— Не виждам защо не. Първите заселници по нашите места къде са живели? Нали именно там. Ако тръгнеш из горите, ще намериш сумати разрушени стари ферми в най-затънтени места. Не е било лесно, няма да е лесно и сега — от време на време човек ще трябва да се връща към цивилизацията. Но пък на онези хора преди два века как им е било? Значи е напълно възможно.
— И няма кой да безпокои такъв човек в пустошта, нали?
— Никой не ходи по онези места вече повече от петдесет години. Ако навлезеш достатъчно навътре в горите, няма да видиш нито горски, нито лесничей, нито който и да е от местните ловци. Ти да не смяташ, че някой се крие там?
— Да, смятам — рекох и му стиснах ръка за довиждане. — Лошото е, че, изглежда, е решил да се върне в цивилизацията, както каза и ти.