Вратите на Рим [bg]

— Имаме стражи, които ще се справят с тълпата. Нищо в Рим не би могло да спре Сула, ако Първородните не могат — отвърна тя.

Гласът й беше спокоен, макар да я измъчваха съмнения. Наистина, домът на баща й беше същинска крепост, но това тук беше нейният дом, нейният и на Юлий. Тук щеше да я търси той, ако оцелееше.

Гласът на баща й се издигна почти до крясък.

— Не си видяла на какво приличат улиците! Зверове, бродещи в търсене на лесна плячка! Не мога да изляза без въоръжената си охрана. Стотици къщи са подпалени или ограбени. Навън е хаос.

Потърка лицето си с ръце и дъщеря му чак сега забеляза, че не се е бръснал.

— Рим ще го преживее, татко. Нима не искаше да се преместиш в провинцията, когато преди година имаше размирици? Ако тогава бях заминала, нямаше да срещна Юлий и нямаше да се омъжа.

— Да бях заминал — изсъска Цина с подивял глас. — Иска ми се да те бях отвел тогава. Нямаше сега да си тук в опасност и…

Тя пристъпи към него и го докосна по бузата.

— Успокой се, татко, успокой се. Само се убиваш с тези притеснения. Този град е виждал много размирици. Всичко ще мине. Аз ще съм в безопасност. А ти трябва да се обръснеш.

В очите му напираха сълзи и тя се озова в смазващата му прегръдка.

— Полека, полека, сега съм в деликатно положение.

Баща й отпусна ръце, погледна я въпросително и попита с прегракнал от вълнение глас:

— Бременна ли си?

Корнелия кимна.

— Хубавото ми момиченце — каза той и я прегърна пак, вече по-внимателно.

— Ще станеш дядо — прошепна тя в ухото му.

— Корнелия, трябва да дойдеш при мен. Моята къща е по-безопасна. Защо да поемаш такъв риск? Ела си у дома.

Да. Тя искаше да му позволи да я отведе на безопасно място, много искаше да е пак малко момиченце, но не можеше. Поклати глава и се усмихна сковано, за да се опита да смекчи отхвърлянето.

— Остави ми още стражи, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, но сега тук е моят дом. Детето ми ще се роди тук и когато Юлий се върне, ще дойде най-напред тук.

— Ами ако е убит?

Корнелия затвори очи. Внезапно я бодна болка и тя усети как под клепачите й парят сълзи.

— Татко, моля те! Юлий ще дойде. Аз… сигурна съм.

— Знае ли за детето?

Корнелия не отвори очи: искаше слабостта да премине. Нямаше да се разплаче, въпреки че част от нея искаше да зарови глава на гърдите на баща си и да му позволи да я отведе оттук.

— Още не.

Цина седна на пейката до басейна в градината. Спомни си разговорите с архитекта, когато подготвяше къщата за дъщеря си. Изглеждаше му толкова отдавна. Въздъхна.

— Ох, момиче! Какво ще кажа на майка ти?

Корнелия седна до него.

— Ще й кажеш, че съм добре, щастлива съм и ще родя след седем месеца. Ще й кажеш, че подготвям дома си за раждането, и тя ще го разбере. Ще пратя хора при вас, когато улиците отново станат мирни, и… кажи й, че имаме достатъчно храна и сме здрави. Много е просто.