Вратите на Рим [bg]

На следващия ден хаосът беше пълен — от двете страни паднаха стотици убити. Урс беше удържал контрола над собствените си хора: хвърляше ги в кратки кървави атаки, а после ги оттегляше, за да дочака идването на подкрепления. Както повечето от хората на Марий, и той не беше от благороден произход — беше израснал по улиците на Рим. Знаеше как да се бие там, където се беше мотал като момче, и преди зората да оповести настъпването на новия ден, беше станал един от неофициалните вождове на Първородните. Влиянието му се почувства веднага, когато започна да координира атаките и отбраната. Изостави някои улици като стратегически маловажни. Нареди на гражданите да излязат от къщите, подпали ги и накара хората си да се оттеглят под прикритието на облаци от стрели. За други улици се биеше отново и отново, като съсредоточаваше наличните сили върху задачата да не позволят на Сула да направи пробив. Изгуби много войници, но стремглавото нахлуване в града беше забавено и дори на много места спряно.

Както и да го беше наричала майка му, за своите хора той открай време беше Урс, Мечката. Набитото му тяло и по-голямата част от лицето му бяха покрити с гъсти черни косми, чак до скулите. Мускулестите му рамене бяха изцапани със засъхнала кръв и също като другите в стаята, принудени да се откажат от римския вкус към чистотата, той вонеше на пушек и пот.

Стаята беше избрана случайно — кухня в нечия градска къща. Просто бяха влезли и бяха разстлали картите си на масата. Собственикът беше някъде на горния етаж. Урс въздъхна и пак погледна картата. Възможни бяха пробиви, но щеше да им трябва божествен късмет, за да победят Сула. Огледа лицата край масата и едва се застави да не свие болезнено вежди от надеждата, която видя в тях. Той не беше Марий и го осъзнаваше. Ако Марий беше жив, ако беше тук, в тази стая, щяха да имат шанс, но сега…

— Нямат повече от двадесет до петдесет души на всяка точка от отбранителната си линия. Ако пробием бързо с по две центурии на всяка позиция, ще можем да ги накълцаме на парченца, преди да им дойдат подкрепления.

— А после какво? Ще тръгнем да търсим Сула? — обади се един от центурионите.

„Марий щеше да знае името му“, помисли Урс.

— Не можем да сме сигурни къде се е загнездила тази змия. Способен е да си направи команден пункт като примамка за убийци. Предлагам да се оттеглим и да оставим няколко души в цивилни дрехи да наблюдават и да търсят възможност да го хванат.

— Няма да им хареса. Те искат честна победа.

Урс преглътна гнева си.

— Тези мъже са легионери от най-добрия римски легион. Ще правят каквото им се заповяда. Става въпрос за численост. Те са по-многобройни. Ние контролираме също толкова големи участъци с много по-малко хора. Те могат да получат подкрепления по-бързо от нас и… имат много по-опитен командир. Най-доброто, което можем да направим, е да унищожаваме стотици от техните хора и да се оттегляме, като губим възможно най-малко бойци. Сула пък трябва да защитава една удължаваща се линия.