Вратите на Рим [bg]

Зазоряваше се. Всички бяха навъсени и чакаха нападението. Очите им бяха подпухнали от безсъние. Всички бяха застанали на стените и нервно извръщаха глави и при най-слабото пърхане на някоя птица или шумолене на заек в храсталаците. Тишината беше зловеща, но когато някой меч случайно издрънчеше, веднага се чуваха обидни ругатни.

А после в далечината чуха тръби — ехтяха над хълмовете. Перитас хукна по стената и завика радостно, когато видя три центурии да идват в ускорен марш по планинския път. Скоро спряха пред вратата и отекна глас:

— Отворете.

След като керванът не се беше върнал навреме, от легиона веднага бяха изпратили подкрепления. Войниците бяха марширували в мрака по насечения терен — двадесет мили за една нощ.

— Видяхте ли синьокожи? — попита навъсено Перитас. — Когато дойдохме, около крепостта имаше стотици. Очаквахме атака.

Центурионът поклати глава и сви устни.

— Видяхме следи от тях — димящи огньове и боклуци. Изглежда, всички са се махнали през нощта. Нали разбираш, няма как да разберем по какъв начин мислят диваците. Някой от техните магьосници сигурно е видял злокобна птица или някакво лошо предзнаменование.

Огледа се и сбърчи нос — явно долови вонята на трупове.

— Май ни се отваря работа. Имаме заповед да останем в укреплението. Ще изпратя половин центурия до постоянния лагер. Отсега нататък никой няма да се движи без тежковъоръжена охрана. Все пак това е вражеска територия, нали.

Марк отвори уста да отговори, но Перитас сложи ръка на рамото му и леко го натисна. После каза само:

— Зная.

И тръгна да подготви хората си за пътя към основния лагер.