Вратите на Рим [bg]

Единият успя да го рани и той усети по краката му да плъзва топлина, но не й обърна внимание. Бяха повалили противниците зад барикадата, но в дъното на улицата се появиха още. Урс се втурна натам, разбрал какво значи да си подивял боец в някое от дивите племена, които римляните бяха покорили. Беше странна свобода. Нямаше болка, само радост — и никакъв страх или изтощение.

Още бойци западаха под меча му. Първородните вървяха напред и сееха смърт.

— Господарю! Страничните улички! Пристигат подкрепления!

Урс едва не отърси ръката, която го дърпаше, но навикът надделя.

— Много са. Назад, момчета! Засега убихме доста.

Вдигна триумфално меча си и се затича назад, към барикадата.

Пътьом отбелязваше колко бойци е загубил Сула. Повече от сто, доколкото можеше да прецени.

Тук-там виждаше познати лица. Един-двама стенеха и той се изкуши да спре, но чу зад себе си тропота на подковани сандали и разбра, че трябва да прехвърлят барикадата или поне да опрат гърбовете си в нея.

— Давайте, момчета! Ма-рий!

Всички отговориха на вика и затичаха по-бързо. От върха на барикадата Урс погледна назад и видя как повалиха и стъпкаха най-бавния от хората му. Стрелците му стреляха над главите на неговите хора и повалиха още врагове. Урс се изсмя, спусна се по барикадата и продължи да тича, отпуснал меча във вече изтощената си ръка.

Клекна в някакъв портик и се задъха, подпрял ръце на коленете си.

От бедрото му течеше кръв. Усещаше лекота в главата и само измърмори нещо неясно, когато две здрави ръце го вдигнаха и го повлякоха по улицата.

— Не бива да спираш тук, господарю. Стрелците ще ни прикриват, поне докато имат стрели. Трябва да изминем още една-две пресечки. Хайде, господарю, тичай.

Чуваше думите, но не беше сигурен дали им отговаря. Къде беше изчезнала енергията му? Крака му сякаш го нямаше. Надяваше се, че Бар Галиен ще има същия успех като него.