Ези печели [bg]

— Като се погрижим да останем на една ръка разстояние от него — каза Розентал. — И мисля, че познавам подходящия дилър в Париж, който да ни помогне. Мога ли да използвам телефона в кабинета?

— Да, разбира се — каза Алекс.

Розентал си наля голямо уиски и излезе от стаята, без да каже нито дума повече.

— Какво е намислил? — попита Алекс.

— Не съм сигурна — отвърна Ана. — Но имам чувството, че ще извива ръце и не иска да го чуваме.

Розентал не се появи цели четирийсет минути, а когато най-сетне го направи и отиде да напълни отново чашата си, Ана си помисли, че долавя някакъв намек за усмивка на лицето му.

— Пиер Жеран ще се обади веднага щом открие куриера в Ница. Казва, че най-вероятно е един от трима, като всички те биха искали да запазят бизнеса си с него. Междувременно Монти Кеслер ще тръгне от Ню Йорк утре сутринта и очаква да се присъедини към нас по обед.

Алекс кимна. Искаше му се да попита кой е Монти Кеслер, но вече беше научил кога да задава въпроси на г-н Розентал и кога да премълчава.

Когато на следващата сутрин слезе за закуска, Алекс завари Розентал по средата на стълбите да поставя червени или жълти стикери при всяка картина на стената.

— Ще се зарадвате да чуете, Алекс, че в колекцията все още има седемдесет и един оригинала, сред които някои от най-добрите творби на абстрактния експресионизъм, които съм виждал. Не се съмнявам обаче, че има и петдесет и три копия.

Телефонът иззвъня.

— Обаждане от Париж за господин Розентал — каза Какстън.

Розентал бързо слезе по стълбите и взе слушалката.

— Добър ден, Пиер. — През следващите няколко минути не каза почти нищо, но през цялото време записваше нещо в бележника до телефона. — Имам името на френския куриер — обяви той. — Някой си мосю Доминик Дювал, който през последните пет години доставил голям брой пратки с различни размери до дома на госпожа Лоуъл-Халидей в Сен Пол дьо Ванс.

— Но щом Пиер се е обадил на въпросния мосю Дювал, той няма ли незабавно да се свърже с Ивлин? — попита Алекс.

— Не и ако иска да продължи да работи за Пиер. Както и да е, Пиер вече му е казал, че има за него още по-голяма поръчка, стига да си държи езика зад зъбите.

— По алеята приближава голям бял микробус без означения — каза Ана, която гледаше през прозореца.

— Това трябва да е Монти — каза Розентал. — Какстън, ще бъдете ли така добър да отворите на господин Кеслър? И бъдете готови за инвазия на професионални крадци на картини.

— Разбира се, сър.

Малко след това във фоайето влезе дребен дебел оплешивяващ мъж, следван от шестимата си спътници, всичките облечени в черни анцузи без емблеми, които биха изглеждали съвсем на мястото си на боксов ринг. Всеки носеше сак с инструменти, необходими на всеки самоуважаващ се взломаджия.

— Добро утро, Монти — каза Розентал. — Благодаря, че се отзовахте веднага.