Ези печели [bg]

— Със съжаление трябва да кажа, че Ана е абсолютно права — каза Розентал. — Над петдесет от картините са копия и предвид собствения ви опит с Уорхол не е трудно да се досетим у кого са оригиналите.

— И тя вече сигурно ги е продала — каза Алекс. — Което означава, че банката няма надежда да си върне загубите.

— На ваше място не бих бил толкова сигурен — каза Розентал. — Художественият свят е малка, тясно свързана общност, така че ако на пазара се появи картина от колекцията Лоуъл, тя ще бъде разпозната незабавно. А в случая не става дума за една картина, а за повече от петдесет. Но след като господин Лоуъл е мъртъв, сестра му може да се почувства достатъчно уверена да се отърве от тях, особено ако смята, че единственият й друг източник на доходи е пресъхнал.

— Което е точно така — горчиво каза Алекс.

— В такъв случай първата ни работа е да разберем къде се намират картините.

— Според мен са скрити на сигурно място във вилата на Ивлин в Южна Франция — каза Алекс.

— Съгласна — каза Ана. — Защото ако бяха в апартамента й в Ню Йорк, Лорънс е нямало как да не ги забележи.

Следващият въпрос на Розентал изненада и двамата.

— Доколко познавате иконома на господин Лоуъл?

— Не много добре — призна Алекс. — Защо питате?

— Имате ли представа на кого е верен?

— Когато става въпрос за фамилията Лоуъл — каза Алекс, — трябва да подкрепяш или едната фракция, или другата, както открих за своя сметка още в началото. Но нямам причина да смятам, че не е член на нашия отбор.

— В такъв случай бих искал да му задам няколко въпроса с ваше позволение — каза Розентал.

— Не виждам защо да не го направите — отвърна Алекс и позвъни.

Какстън се появи само след секунди.

— Повикахте ме, сър?

— Всъщност аз исках да поговоря с вас, Какстън — каза Розентал. — Интересно ми е дали сестрата на господин Лоуъл е отсядала в къщата, докато той е служил във Виетнам.

— Редовно — отвърна Какстън. — Смяташе я за втори дом.

— И вие винаги ли сте били наоколо по време на визитите й?

— Невинаги, сър. Веднъж месечно с жена ми гостуваме на дъщеря ни и внука ни в Чикаго за уикенда. Понякога, когато се връщахме в неделя вечер, беше ясно, че господин и госпожа Лоуъл-Халидей са посещавали дома в наше отсъствие.

— Откъде знаете? — попита Алекс.

— Неоправени легла, маси за разчистване, чаши за миене и много пепелници за изхвърляне.

— Значи са можели да остават сами тук за поне четирийсет и осем часа?

— На няколко пъти.

— Много ми помогнахте, Какстън — каза Розентал. — Благодаря.

— Освен това е много важно този разговор да си остане поверителен, Какстън — добави Алекс. — Разбрахме ли се?

— За дванайсетте години служба при господин Лоуъл той никога не се е усъмнявал в дискретността ми — отвърна Какстън.

— Извинявайте — рече Алекс. — Беше нетактично от моя страна.

Никой не каза нито дума, докато икономът не излезе от стаята.

— Е, това определено те постави на мястото ти, скъпи — отбеляза Ана.

— Всъщност беше доста окуражително — каза Розентал. — И през ум не би му минало да отправи такъв укор, ако е имал някакво намерение да се свърже с госпожа Лоуъл-Халидей.