Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Едрият шотландец, към когото се бе обърнала, се засмя лукаво и намигна.
— Този път кралят се е захванал здравата, момиче. Ще спечели тази война, бъди сигурна.
Мери не беше сигурна, но поне поражението не висеше като заплаха над главите им. Интересно какво ли е предложил на тези кланове, за да го подкрепят? И какво, за Бога, ще стане, когато шотландската армия се сблъскаше с нормандската? Страхуваше се. Масовата гибел щеше да бъде ужасяваща. Невъобразим брой хора щяха да загубят живота си. Сега разбра защо Олнуик се подготвя за обсада. Войската на Малкълм беше достатъчно внушителна и страшна, за да събуди всички най-мрачни страхове у враговете си.
Не беше време да мисли за себе си, но Мери едва не се задави от една буца, която беше заседнала в гърлото й. Добре си представи как се свива и трепери от страх в дневната в Олнуик заедно с другите жени, докато нападателите обстрелват кулата с каменни и метални оръжия и гръцки огън, а стените се тресат под ударите на тежките стенобойни машини. Ако не успее да го убеди да спре войната, щеше ли да се стигне дотам? Баща й щеше ли да се опита да разруши Олнуик, дома на мъжа й, дори ако тя е зад стените му?
Не биваше да е такава песимистка. Мери примигна два пъти, за да си проясни очите. Вторачи се в дългите редици почернели от времето палатки, които бяха опънати по хълмистите зелени полета пред нея. Палатката на Малкълм се намираше на едно малко възвишение. Не беше по-голяма от другите. Мери го забеляза веднага. Малкълм беше приклекнал пред огъня. Около него стояха няколко могъщи лорда. Тук бяха и Едуард, Едмънд и Едгар. Мери забрави за придружителите си, за Джейми и съгледвачите. Пришпори стария кон. Пръв я видя Едгар. Втренчи се изумено в нея. След това се втурна към сестра си с радостен вик. Мери скочи от коня и се хвърли в обятията му. Зарадва се, когато видя, че той си служи добре и с двете си ръце.
Само че той не я прегърна. Вместо това я разтърси свирепо.
— В името на всички светии! Какво правиш тук, Мери? Защо не си при мъжа си?
— И аз се радвам, че те виждам — каза тя язвително и го прегърна. Той се изтръгна от ръцете й. Не обичаше да дава израз на чувствата си, защото смяташе това за женствено. Явно не одобряваше постъпката й.
— Надявам се, че имаш основателна причина да си тук, а не в Олнуик, където ти е мястото!
Тя погледна младото строго лице. Едгар никога не се беше държал зле с нея. Като малки заедно дразнеха по-големите и се защитаваха един друг. Мери се досети, че според него тя предава Стивън.
— Дойдох само да поговоря с татко. Възнамерявам да се върна в Олнуик още тази нощ.
Той зяпна от изненада. Изражението му беше толкова момчешко и в този миг заприлича толкова на предишния Едгар, че тя се засмя. Той отвори уста, за да каже нещо, но Едуард и Едмънд го изпревариха.
— Мери? — Едуард също не вярваше на очите си. — По дяволите, как се озова тук?
— Всъщност защо си тук? — попита Едмънд.
Мери погледна Едуард и видя, че е загрижен. Погледна Едмънд и видя, че не й вярва.
— Трябва да поговоря с татко.
— Да не би да носиш съобщение от мъжа си? — попита скептично Едмънд. — Сигурно мръсникът е решил да се скрие под полите на жена си!
Мери стисна юмруци от ярост.
— Той никога не би се крил от никого, особено от такъв като теб!
Едмънд изръмжа:
— Личи си кому си вярна, сестро.
Тя се изчерви. Бе защитила Стивън машинално, но изказването й не беше особено дипломатично.
— Не нося послание от Стивън. Той не знае, че съм тук.
Едмънд вдигна скептично вежда. Едуард видимо се разтревожи.
— Мили боже, Мери, защо си тук? Не биваше да идваш! Днес имаше вече няколко схватки. Вече загубихме трима души, а боевете още не са започнали! Нищо нямаше да те спаси, ако беше изпаднала в опасно положение!
— Трябваше да дойда — настоя Мери. — Трябва да говоря с татко.
— И какво е толкова важно, че си яздила преоблечена, за да ме видиш без позволението на мъжа си? — попита Малкълм.
Мери се извърна рязко. Малкълм стоеше зад нея. Лицето му сякаш беше изсечено от гранит. Изглеждаше студен и надменен. Никога преди не се беше държал така с нея. Радостният й вик заглъхна в гърлото й. Тя се възпря и не го прегърна.
— Татко?
— Зададох ти въпрос.
Мери изправи гръб.
— Може ли да разговаряме насаме? — Какво ставаше? Какво не беше наред?
— Защо? Имаш ли нещо за криене от братята си?
— Защо говориш толкова студено с мен? — попита разтрепераната Мери. — Държиш се така, сякаш ми се сърдиш… сякаш ме мразиш.