Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Мери остана без дъх при тази мисъл. Реши, че трябва някак да отклони Малкълм от намерението му. Надяваше се да прекоси незабелязано залата и двора. Врявата и суматохата със сигурност ще й помогнат да се измъкне по-лесно. Но графинята я видя веднага и й махна да дойде при нея.
Мери прикри неудоволствието си и се подчини на заповедта.
— Радвам се, че си станала толкова рано. Има много работа — каза безцеремонно лейди Сеидре. — Ти отговаряш за превръзките на ранените и всичко друго, което ще им потрябва. Ако има обсада, ще пострадат мнозина.
Графинята набързо й прочете списък от храни и други необходими неща, които трябваше да бъдат докарани в замъка.
Мери я изслуша и кимна. Знаеше, че няма да събира чисти ленени превръзки и мухлясал хляб. Чувстваше се като предателка. Обаче ако успееше да разубеди Малкълм, нямаше да бъде предателка, а щеше да стане героиня. Онемя и се вцепени при тази мисъл.
Щеше да стане героиня, спасителка, спасителката. Най-накрая щеше да докаже верността си пред Стивън.
Мери толкова се слиса от тази мисъл и от видението за това, как се освобождава напълно от бремето, което я мъчи, че почти не чу графинята, която я прати на работа с леко потупване по рамото.
Мери получи чудесен предлог да се измъкне от кулата. Втурна се на двора, където слугите бързаха напред-назад. Търкаляха вътре тежки бъчви с питейна вода. Внасяха и чували с жито и сушени храни. Други вдигаха бъчви с масло на стените. Ако ги обсадяха врагове, щяха да нагорещят маслото, щяха да сложат бъчвите на ръба и да го излеят върху нападателите, когато те се опитат да ги атакуват.
Никой не обърна внимание на Мери. Тя си помисли, че нищо не й пречи да излезе спокойно от двора и да мине по подвижния мост, който беше спуснат заради постоянното движение. По него беше пълно с пешеходци и с товарни коли. Обаче залогът беше твърде висок, за да рискува някой да я познае и спре. Мери хукна към задната част на централната кула. Там се намираха кухните и килерите. В тях работеха няколко момчета с приблизително нейния ръст. Един от младежите влачеше чувал с жито към кухнята. Мери веднага го извика настрана. Даде му едно пени за това, че му прекъсна работата. Това го зарадва, също както и наметалото, което му дари, за да си държи езика зад зъбите. Той я увери, че няма никакви проблеми двамата да си разменят дрехите. Мери взе всичко, което той носеше — дървените му обувки, прилепналите му панталони, грубата му вълнена туника, сплетения му от въже колан и най-важното — окъсаното му наметало с качулка.
Мери сви дрехите на топка и ги прибра под мишница. После изтича покрай кухните и сви отзад. Трябваше й пълно уединение, за да се преоблече. Една празна каруца като че ли й го осигуряваше… или поне тя мислеше така.
Бързо свърши с преобличането. Тъкмо скриваше внимателно собствените си дрехи в каруцата под някакви празни чували, когато Изабел възкликна:
— Какво правиш, лейди Мери?
Сърцето на Мери подскочи неудържимо. Тя се изправи. Лицето й несъмнено беше почервеняло като домат от срама, който я обзе. Изабел беше разтворила широко очи и поглъщаше с поглед всяка подробност от облеклото й.
— Качулката ти е много голяма — отбеляза тя.
Мери сграбчи Изабел и я придърпа в сенките зад каруцата. Сърцето й биеше лудо. Какво по-смислено обяснение да даде на умното момиче, за да обясни нелепата промяна на дрехите си? Усети, че трябва да разчита на страстта на момичето към авантюрите. Трябваше да й каже истината.
— Отдалеч — тихо каза тя — приличам ли на младеж?
Изабел отстъпи назад и я погледна сериозно.
— Може би да, ако си начерниш лицето и ръцете. Какво правиш?
Мери я дръпна по-близо до себе си.
— Изабел, трябва ми твоята помощ. Обещай ми, че ще пазиш в тайна това, което ще ти кажа.
Внезапно Изабел я погледна обвиняващо.
— Преоблякла си се така, за да избягаш оттук!
— Да, но не по причината, за която си мислиш!
Изабел побеля.
— Ще избягаш от нас, от Стивън? Точно сега? Ще ни изоставиш? Мислех те за приятелка!
— Моля те, чуй ме! — Гласът на Мери звучеше отчаяно. — Няма да избягам!
Изабел се втренчи в нея.
— Ще ида при баща си, за да го помоля да прекрати войната!
Изабел видимо се изненада.
— И Стивън не знае нищо?
— Нищо не знае. Замина, преди да се сетя за тази възможност. Но дори и да знаеше, нямаше да ме пусне. Мъжете не позволяват на жените си да изпълняват такива задачи.