Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
- Вече е пролет, а вие Не сваляте дъфелкота си - осмели се все пак да отбележи, за да прекъсне паузата.
- Още ми е студено...
Тя отново замълча и се прокле наум. Рейсът спря досами тях. Той я пусна да се качи и я последва, сякаш бяха в еднаква посока. „Боже мой! Аз изобщо не съм натам“ - каза си Жо, когато автобусът пое към площад „Бул“. Седна и му направи място до себе си. Забеляза как той се поколеба за миг, но благодари и се настани до нея.
- Преподавателка ли сте? - попита учтиво.
Имаше дълъг нос с красиво изрязани ноздри. Тибо Големия нос? Щеше да е по-оригинално от Тибо Трубадура.
- Работя в Националния център за научни изследвания, специалист съм по дванайсети век.
Той кимна.
- Хубава епоха, дванайсети век. Донякъде пренебрегната...
- А вие? - попита тя.
- Аз пиша история на сълзите... За един чуждестранен издател. Университетски издател. Както виждате, не е много весело.
- А! Но това трябва да е много интересно!
Мислено се наруга - какво идиотско изказване. Идиотско и тъпо. Не предразполагаше към никакъв отговор, към никакво продължение.
- Някога това е било тяхното кино - отвърна той. - Начин да изразиш емоциите пред другите и пред себе си. И мъжете, и жените са били много плачливи...
Той потъна в дъфела и в мислите си. Този човек наистина е зиморничав, помисли си Жозефин и веднага реши да използва тази подробност за Тибо, да му припише предразположение към бронхити.
Погледна навън - отдалечаваше се все повече! Време беше да се прибира. Момичетата щяха да си дойдат от училище и да се чудят къде е. Като си помисля, че преди бях неизменно вкъщи, когато си идваха, внимателна, грижовна. „Обичам да звъня и ти да ми отваряш“ - заявяваше Зое, увиснала на врата й.
- Често ли идвате в библиотеката? - попита тя, събрала смелост.
- Всеки път, когато искам да поработя на спокойствие... Толкова се съсредоточавам, че и най-лекият шум ме дразни.
Женен с деца, каза си Жозефин. Трябваше да научи повече. Чудеше се как да го попита, без да изглежда прекалено любопитна, когато той стана и каза:
- Слизам тук... Сигурно ще се видим пак. - И я погледна смутено.
Тя кимна, отвърна „да, довиждане“ и го проследи с очи, докато
слизаше. Той не се обърна, вървеше като човек, който гледа навътре в себе си, а не в пътя, по който върви.
Не й оставаше нищо друго, освен да вземе автобуса в обратната посока. Забрави да го попита за името му. Той не беше от приказливите. За човек, който се снима в реклами, беше по-скоро необщителен.
Пред входа се беше събрала тълпа. Сърцето на Жозефин заблъска нещо се е случило с момичетата. Тя се затича, разбута зяпачите, които бяха наобиколили госпожа Бартийе и Макс, седнали на стълбите.
- Какво е станало? - обърна се Жозефин към съседката от третия етаж, която ги гледаше, скръстила ръце.
- Идва съдия-изпълнител. Запечатаха жилището им. Ще трябва да напуснат. Дължат много наеми!
- Но къде ще отидат?
Тя сви рамене. Не беше нейна работа. Само обясняваше, нищо повече. Жозефин се приближи до госпожа Бартийе, която тихо плачеше, навела глава. Срещна погледа на Макс, мрачен и безмълвен.
- Имате ли къде да отидете тази нощ?
Госпожа Бартийе отговори, че не.
- Няма да спите на улицата все пак.
- Защо не? - отвърна госпожа Бартийе.
- Нямат право да ви изхвърлят! На всичко отгоре не сте сама, имате дете!
- Никак не се трогнаха.
- Елате у нас. За тази нощ поне...
Госпожа Бартийе вдигна глава и прошепна:
- Наистина ли?
Жозефин кимна и хвана момчето за ръката.
- Ставай, Макс... Вземете си нещата и елате с мен.
Съседката от третия етаж мрачно тръсна глава и изкоментира:
- Не знае какво прави, горката! Не знае какви ядове си навлича.
- Мамо, аз кога ще чукам?
Шърли каза няколко думи на английски и затвори телефона. Налагаше се да излезе. Въпросът на Гари я свари неподготвена.
- Ами, Гари... Ти си на шестнайсет! Не е спешно, има време!
- За мен е спешно.
Тя изгледа сина си. Прав е, вече е станал мъж. Метър и осемдесет и пет, дълги ръце и крака. Глас на мъж, набола брада, рошава черна дълга коса. Бръсне се, прекарва цели часове в банята, отказва да излезе, ако има дори една-единствена пъпка, харчи за какви ли не кремове и лосиони. Гласът му мутира. Сигурно е притеснително да чувстваш как в детското ти тяло расте мъж. „Спомням си времето, когато гърдите ми започнаха да набъбват, как ги превързвах, и първата менструация, вярвах, че ако силно стискам бедра..