Кукла на конци
- Автор: Филдинг Джой
- Язык: болгарский
- Переводчик: Снежинка Вакрилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кукла на конци». Краткое содержание книги:
Точно затова е затворила живота си за бившите съпрузи, отчуждената си властна майка и миналото в Торонто. Докато едно обаждане не разбива на парчета подредения и свят — майка й е застреляла напълно непознат пред десетки свидетели, без видима причина за агресията й.
Принудена да се върне в Торонто, Аманда ще трябва да се изправи срещу демоните си и да разкрие самоличността на жестокия кукловод, който стои зад публичното убийството. Ще успее ли тя завинаги да се откъсне от миналото си, или ще продължи да бъде „кукла на конци“?
Светлината от огъня танцува по лицето му и озарява обърканото му изражение.
— Не съм сигурен, че те разбирам.
— Мисля, че разбираш.
Дълга пауза.
— Ти беше права — признава накрая той. — За това, че те подведох.
— Зная.
— Честно, не го бях планирал предварително. Стана някак от само себе си.
— Няма значение.
— Как така няма значение? — Те предпазливо пристъпят един към друг.
— Не зная как — казва му тя. — Зная само какво искам. Искам теб. И не е нужно това да значи нещо; Може да е за отмъщение, ако така ще се почувстваш по-добре.
— За отмъщение — повтаря той, навежда се и отмахва от лицето й няколко разпилени кичура.
— Или за доброто старо време.
— За доброто старо време.
— Или просто нещо, което да махнем от себе си веднъж завинаги — изрича тя, а той свежда глава и целува ъгълчето на устата й.
— Нещо, което да махнем от себе си — казва Бен и я целува плътно по устните.
— Веднъж завинаги — повтаря тя.
После никой не казва нищо.
Когато Аманда се събужда в седем часа на следващата сутрин, Бен го няма.
— По дяволите — казва тя, загръща се с розовото одеяло, което той очевидно е метнал върху нея, преди да си тръгне, и става от пода. — По дяволите. — Отмята коса от лицето си и си припомня нежния допир на Бен, твърдостта на тялото му, начинът, по който телата им се бяха съединили без всякакво усилие, сякаш никога не бяха се разделяли. Дори и сега чувства тласъците му между краката си и трябва да се хване за дивана, за да се задържи права.
Какво бе направила?
Нима не му беше казала сама, че не е нужно това да означава нещо, че може да е за отмъщение, за доброто старо време, нещо, което да махнат от себе си веднъж завинаги? Луда ли беше? По дяволите, трябваше ли той винаги да я възприема буквално?
— Върви по дяволите, Бен — прошепва и чува силно тропане по входната врата. — Бен? — Изтичва до вратата и я отваря със замах.
Госпожа Макгивър, облечена в зелено вълнено палто и с червени ботуши от изкуствена кожа до коленете, стои от другата страна на прага.
— Дойдох за моя чай — заявява тя. Не дава вид, че забелязва, че Аманда е наметната само с голямото розово одеяло.
— Госпожо Макгивър…
— Няма ли да ме поканиш вътре?
Аманда отстъпва назад и пропуска възрастната жена да влезе. В този момент чува шум от течаща вода в банята на горния етаж и осъзнава, че душът тече.
— Бен — ахва тя и едва възпира желанието си да захвърли одеялото, да изтича по стълбите и да се присъедини към него. Той е тук. Не си е тръгнал. — Много съжалявам, госпожо Макгивър — мъчи се да прикрие усмивката, която се разстила по лицето й. — Съвсем забравих за вашия чай.
— Забравила си?
— Вчерашният ден не мина точно както го бях намислила.
— Забравила си чая ми — невярващо повтаря госпожа Макгивър.
Събитията от предишния ден се разгръщат в обратен ред в съзнанието на Аманда, като видео лента, върната назад. Тя вижда майка си в болничното легло, километрите с кипящо строителство по магистрала „Гардинър“, фоайето на хотел „Четири сезона“, Хейли Молинс пред прозореца на апартамента си. Не, не Хейли Молинс. Хейли Уолш.
— Вчера видях някой, когото може би помните — казва Аманда на госпожа Макгивър, в опит да води учтив разговор, докато се опитва да насочи старата жена навън. — Хейли Уолш. Дъщерята на господин Уолш. Помните ли го? Той живееше в съседната къща.
— Това нещастно копеле — с изненадваща сила произнася госпожа Макгивър. — Разбира се, че го помня. Той беше един подъл кучи син, този човек.
— Да, и майка ми не го харесваше много.
— Мълвата гласеше, че биел жена си. И синовете си. Докато не пораснаха достатъчно, да го набият те.
Нищо чудно, че дъщеря му е избягала в Англия, мисли си Аманда. Явно е искала да се махне колкото се може по-далеч от него.
— Казахте, че сте видели жена му? — пита госпожа Макгивър. — Мислех, че е мъртва.
— Видях дъщеря му — поправя я Аманда.
— Не. — Госпожа Макгивър клати глава. — Господин Уолш нямаше дъщеря.
На горния етаж водата спира да тече.
— Да, имал е. Тя ме е гледала като съм била малка. Наричаше ме нейното паляче. — Аманда размахва ръце нагоре-надолу, сякаш дърпа конците на марионетка. — Помните ли — „Паляче, паляче, кое е малкото ми паляче?“