Изкуплението на Атлантида

Статуята вече не беше просто статуя. Мраморните й очи се въртяха в гнездата си и главата й се извърна, докато не се загледа право в тях.

Бренан коленичи незабавно.

Статуята отвори уста и Тиарнан залитна назад от шок, губейки равновесие, ала Бренан я хвана за ръката и я дръпна надолу, за да коленичи до него.

- ТЯ НЕ Е МЪРТВА! НАИСТИНА ЛИ СМЯТАШЕ, ЧЕ МОЖЕШ ДА МЕ ЗАБЛУДИШ? - прогърмя гласът на статуята, докато се изтръгваше от мраморната основа и се изправи, като че ли надвиснал над тях.

Нимфите около него се върнаха към живота и започнаха да танцуват.

- Паднахме доста дълбоко в заешката дупка - измърмори Тиарнан, докато реалността се пропукваше пред очите й.

- Тя умря, милорд, и душата й наистина напусна тялото й, като така изпълни условията на проклятието - изтъкна Бренан, а гласът му кънтеше ясно и силно. - Смирено ви моля да приемете моите дълбоки и най-искрени извинения за престъпленията и греховете ми.

- ЗАСЛУЖАВАШ ЛИ ОПРОЩЕНИЕ? - извика Посейдон, защото не беше възможно да е някой друг.

Тиарнан присви очи.

- Един момент, сър. Не мислите ли, че е страдал достатъчно? Две хиляди години? Сериозно? За нещо, което е било толкова негова, колкото и нейна вина?

Посейдон вдигна мраморната си ръка и посочи към нея.

- СМЕЕШ ДА ОСПОРВАШ РЕШЕНИЯТА НА БОГ?

Усещането за могъщество, нажежило въздуха, се засили и

Тиарнан разполагаше със секунда да се зачуди дали Посейдон щеше да хвърли мълния, тризъбеца си, или някоя нимфа по нея. Мраморна нимфа навярно би могла да причини много големи щети.

Бренан скочи и се хвърли пред Тиарнан.

- Предлагам живота си в замяна на нейния. Съществуването ми е нищо без нея, така че, ако трябва да ме накажете, милорд, направете го, като отнемете живота ми.

Богът на моретата взе мраморни зрънца грозде от мраморния поднос и ги хвърли по Бренан.

- ЗАПОВЕДИ ЛИ МИ ДАВАШ, БОЕЦО?

Бренан стоеше непоколебимо, докато гроздовете прелитаха покрай него на по-малко от сантиметър от главата му, удряйки се така силно в дървото зад него, че се забиха в кората му.

- Простете моето нахалство, милорд, но ще повторя молбата си. Пощадете жената, умолявам ви.

Тиарнан подскочи и застана до Бренан, сложи ръце на кръста си и се опита да пренебрегне лудешките удари на сърцето в гърдите си.

- Служил ти е в вярно и е защитавал човечеството повече от всеки друг. Това е толкова несправедливо. Ние изпълнихме условията на проклятието. Аз умрях. Това не ти ли стига?

Посейдон се приведе силно напред, докато огромната му глава не се изравни с нивото на нейната, сплашвайки я до краен предел, ала изражението на мраморното му лице изглеждаше по-скоро развеселено, отколкото ядосано.

- ЩЕ ЗАСТАНЕШ ЛИ НА НЕГОВА СТРАНА И ЩЕ БЪДЕШ ЛИ С НЕГО ДО ПОСЛЕДНИЯ СИ ДЕН?

Звучеше като обет. Тиарнан не се поколеба дори и за секунда.

- Да, докато съм жива, въпреки че животът ми е нищо друго освен капка в морето в сравнение с неговия.

Посейдон извърна мраморната си глава от нея към Бренан и после обрано към Тиарнан, след което се изправи до пълния размер на статуята и насочи тризъбеца си към жената. Мълния от чиста, блестяща сребърна светлина се изстреля от оръжието и се удари в нея, повали я на земята и болка, по-силна от всяка, която някога е изпитвала през живота, започна да я разкъсва. Тя крещеше и се гърчеше на земята, а Бренан я придърпа в прегръдките си и сълзи се стичаха по лицето му.