Злочестие [bg]

— Мога ли… да помисля по въпроса?

— За кратко време — отговори той и погледна небето. — Не много. Скоро ще изгрее, а не можем да го оставим да види какво сме планирали.

Седнах, опитах да прочистя ума си, да си върна малко сили и да приема възможността, която ми се даваше. Опитах да се ориентирам в това. Проф победен, но лишен от сили. Когато го погледнах, изглеждаше тъй вцепенен, все едно е пострадал от силен удар по главата. Щеше да се възстанови, нали? Някои поглъщащи оставяха плячката си замаяна — дори и в състояние на мозъчна смърт — след като отнемеха силите ѝ. Тези хора се оправяха, след като си върнеха силите, но Крадеца не връщаше отмъкнатото от него. Как не бях помислил за това?

Искри, как бях пропуснал слабостта на Проф? Плахото му планиране, начинът, по който търсеше оправдания, за да дава силите си и да смекчава провалите — всичко сочеше към страховете му. През цялото време не беше искал да се отдаде изцяло.

— Е? — попита ме Разрушение най-накрая. — Нямаме повече време.

Не се усещах отпочинал, въпреки паузата.

— Ще отида — дрезгаво прошепнах аз. — Ще го направя.

— Добре подбрано.

Заведе ме при бомбата, която — предполагах — е била поставена в тази пустиня, за да събере топлина от слънцето. Приближих се към нея и видях формата ѝ — метална кутия, голяма горе-долу колкото куфарче за войнишки принадлежности. Не беше гореща, въпреки че май би трябвало да бъде.

Разрушение коленичи, постави едната си ръка върху бомбата, а другата върху мен.

— „Ти ще ядеш от труда на ръцете си: блазе ти, ще добруваш!“ Сбогом, Убиецо на Стоманеното сърце.

Дъхът ми спря — сграбчи ме светлина. Секунда по-късно се намерих как гледам Земята отвисоко.

Едва долових трясъка от напускането на Разрушение, когато ме остави. Намирах се в космоса. Стоях на колене на някаква стъклена повърхност и съзерцавах отвисоко прекрасната главозамайваща гледка — Земята в цялото си великолепие, заобиколена от сияйната си облачна атмосфера.

Толкова мирна. Оттук дневните ми грижи изглеждаха незначителни. Откъснах очи от гледката и се озърнах наоколо, макар че трябваше да опра гръб на бомбата и да зажумя, за да различа каквото и да е заради блясъка ѝ. Намирах се в някаква… сграда или пък кораб? Със стъклени стени?

Стъпих на крака, обърнах внимание на заоблените ъгли на стените и на далечната червена светлина някъде в стъклената конструкция. Тогава си дадох сметка — въпреки че бях в космоса, краката ми продължаваха да стоят твърдо на повърхността под мен. Очаквах, че ще летя.

Зад мен бомбата светеше като звезда. Напипах детонатора. Трябваше ли… да го направя сега?

Не. Не, трябваше да го видя. Отблизо. Светеше в пурпур, ярък като бомбата, но се намираше някъде пред мен на кораба. Светлината му се пречупваше през стъклените ъгли и повърхности.

Очите ми постепенно свикваха и забелязах врата. Запрепъвах се към нея — подът беше неравен, пресечен от стъпалообразни дръжки и пръти. Стените също бяха неравни, изградени от различни отделения, пълни с жици и лостове — само дето всичко беше от стъкло.