Злочестие [bg]

50.

Запрепъвахме се върху някакъв покрив в Илдития, близо до зинала димяща дупка в земята. Бе паднала нощ; тъмнина покриваше града от сол, но разпознах мястото. Намираше се над точката, където срещнах Проф накрая.

Най-напред си помислих, че нещо не е наред. Наистина ли бяхме влезли в друго измерение? Имаше разлики обаче. Тук дупката изглеждаше като причинена от експлозия, а не от тензорите. Труповете също бяха по-малко.

Обърнах се и видях как Злочестие стои и ръмжи срещу мен. Вдигна ръце и призова светлина.

— Мога да ти покажа — прошепнах аз — какво виждаме в Земята. Казваш, че си любопитен. Мога да ти покажа нещо, което ще искаш да видиш. Обещавам.

Той ми се изхили презрително. Докато го гледах обаче, гневът му започна да отслабва. Като… да, като на Епичен, когато силите им отстъпваха.

— Любопитен си — продължих аз. — Знам, че си любопитен. Не искаш ли най-после да разбереш, та любопитството ти да спре да те тормози?

— Ба — отвърна той, но свали ръце и се превърна в Крадеца. Да, винаги е бил Крадеца, но беше спрял да свети, кожата му си върна човешкия цвят, а дрехата се бе превърнала в ризата и памучните панталони, които често носеше.

— Какво смяташ да правиш тук? — попита той и се огледа. — Това е друга Основна Възможност, нали? Съседна на вашата? Разбираш, че просто мога да върна и двама ни обратно.

— Дреболии! — произнесе гласът на Зарево. Обърнах се и го видях на съседния покрив, застанал до Тави. Тя остана и взе да ме оглежда, а Зарево скочи и мина през празното пространство с опашка от пламъци.

— Той е тук! — заговори Зарево, явно в мобилен телефон. Как беше намерил здрав? — Да, той.

— Можеш ли да повикаш човека, който иска да ме види? — обърнах се аз към Зарево и хвърлих поглед към Злочестие.

— О, не се притеснявай — отговори Зарево. — Той идва.

— Има нещо странно тук — започна Злочестие, вдигна поглед и зажумя към небето. — Нещо не е наред.

— Това е свят, който ти си напуснал, Злочестие — обясних аз. — Свят, в който някои Епични не разрушават. Където някои защитават и се бият срещу онези, които убиват.

— Невъзможно — обърна се той към мен. — Лъжи.

— Познаваш силите си — продължих аз. — Знаеш какво върши Меган. Ти ми каза, че си техен повелител. Одеве ти поиска да отрека какво съм. Е, повече няма. Аз съм един от вас. А сега ти го направи! Предизвиквам те да отречеш това, което виждаш. Отречи, че това място и тази възможност съществуват!

— Аз…

Изглеждаше озадачен. Погледна към тъмното небе, където би трябвало да се намира Злочестие.

— Аз…

Мощна светлина заля близкото място, където хората търсеха оцелели от конфликта, с който Зарево и екипът му се бяха сблъскали. Когато хората долу го забелязаха до мен, те го приветстваха.