Злочестие [bg]

— Това — обади се нов глас — може да бъде уредено.

Обърнах се съвсем смаян — Крадеца излезе от сянката на някакъв надвиснал камък. Там ли е бил през цялото време? Изглеждаше невъзможно. Но…

Той стигна до Проф и лекичко постави пръстите си на врата му. Проф изкрещя и се вдърви.

— Чувал съм, че било като ледена вода във вените — рече Крадеца.

Тръгнах към тях през откритата пещера.

— Какво правиш?

— Решавам ви проблема — отвърна Крадеца и продължи да се допира до Проф. — Искаш да спра ли?

— Аз… — преглътнах.

— Както и да е, твърде е късно — заключи Крадеца, отдръпна пръстите си и ги огледа. Погледна в очите на Проф. — Отлично. Този път стана. Трябваше да проверя, след нашия малък… проблем с приятелката ти.

Той вдигна поглед към небето, после изгледа яростно слънчевата светлина и се върна в сянката. Искри. Слънцето се намираше ниско на хоризонта — сега трябваше да е вече към пет следобеда. Не бях разбрал, че сме се били толкова дълго.

Коленичих до Проф. Гледаше напред и имаше зашеметен вид. Побутнах го леко, но не помръдна, дори не премигна.

— Добро решение, Дейвид — каза Меган и дойде при мен. — Или това, или да бъде убит.

Погледнах в безизразните очи и кимнах. Права беше, но не можех да отрека усещането, че съм се провалил фундаментално. Спрях Проф, намерих слабостта му и обезсилих способностите му — но той не отблъсна мрака.

Можехме да намерим и друг метод, нали? Да поддържаме слабостта му активна, докато не дойде на себе си? Исках да плача, но — странно — бях твърде слаб дори и за това.

— Хайде да вървим и да намерим останалите — казах аз, станах и смъкнах дрехата, с все още прикачените метални жици за мотиваторите. Трябваше отново да задействаме болконтрола, за да лекуваме Ейбрахам. Поставих го в металните кутии с мотиваторите и огледах небето с надеждата да видя някой от дроновете на Летящ рицар.

Проблясване на светлина.

Ръката на Разрушение се отпусна върху рамото ми.

— Добра работа — каза той. — Звярът е надвит. Време е да изпълня обещанието си.

Изчезнахме.