Моят замък

„Предпочитам да не показваш това писмо на Касандра, защото ми е неудобно, че аз имам толкова много прекрасни дрехи, а тя — толкова малко. Ти няма да ми завиждаш, защото не си момиче, а на мен така ми се искаше да споделя с някого за всичко това!“

— Бас държа, че знам защо е направила този списък — подхвърли Томас. — Иска да убеди сама себе си, че си струва да се омъжи за пари. 0, аз лично не бих се притеснил от този факт — както знаеш, жените се омъжват главно по сметка. Както и да е, за нас това е Божия благодат, макар за Роуз да е по-скоро наказание от дявола.

— Ами за Саймън какво ще кажеш? — попитах.

— Саймън? О, той е безнадежден случай. Спомняш ли си последното ни посещение в Скотни — точно преди всички да заминат за Лондон? Той спомена името на Роуз четирийсет и два пъти, докато ме развеждаше из конюшните — преброих. На конете сигурно им се доповръща от сестра ни.

Възразих, че той няма никакви реални доказателства за безразличието на Роуз, но в сърцето ми се надигна дива радост. Наистина беше странно, че не споменаваше Саймън в писмото си! Ако си влюбен в някого, искаш да пишеш за него, нали? Господи, та аз не спирам да драскам името на Саймън дори върху отпадъчната хартия! След като Томас се оттегли в стаята си, за да се залови с домашните си, аз извадих писмото, което Роуз ми беше изпратила, и го препрочетох. Първоначално надеждите ми бяха напълно попарени — какво по-красноречиво доказателство от следните думи: „Колко е хубаво, че освен всичко друго съм и влюбена в Саймън?“ Ами ако наистина си беше внушила? Ако наистина се самозаблуждаваше, както твърдеше Томас? Толкова малко от писмото й е посветено на бъдещия й съпруг! Освен това общият тон е тъжен — Роуз ми пишеше за самотата, която я обземаше, за необходимостта да се затваря в банята, докато настроението й се повиши. Господи, ако Саймън беше мой, дори за секунда нямаше да се почувствам самотна!