Моят замък

Поехме към ливадата. Чувствах се по същия начин, както когато веднъж Роуз страдаше от много силен зъбобол — изпитвах вина, че съм някак настрани от болката на Стивън, че не я изпитвам с тялото си, като че съчувствието не е достатъчно. Но все пак, когато се запитах дали заради спокойствието на Стивън бих се лишила от подаръка на Саймън, отговорът ми бе категорично „не“.

Опитвах се да говоря нормално, разказвах му как ще излизам на разходка, понесла малкото транзисторче, което ми беше подарил (макар да знаех, че това щеше да става само когато Стивън е наоколо — през останалото време щях да влача тежкия грамофон, който Саймън ми бе изпратил.) Предполагам, че преиграх, защото накрая Стивън ме прекъсна и каза:

— Няма нищо, не се притеснявай.

Хвърлих бърз поглед към него. Той се опита да ми се усмихне окуражаващо, но отбягваше погледа ми.

— О, Стивън! — проплаках. — Твоят подарък е далеч по-голям! На Саймън не му се е налагало да работи и да спестява за неговия.

— Не, това е само моя привилегия — кротко отвърна той.

Това бе особено красив жест от страна на Стивън и аз изпитах още по-силно съжаление. Открих, че се укорявам, задето се бях влюбила в Саймън, а не в него. Точно тогава той тихо добави:

— Скъпа моя.

В тази секунда през ума ми мина една много откачена мисъл. О, защо стана така? Дали особеният трепет в гласа му не бе събудил някакво чувство у мен? Или може би защото тъкмо минавахме покрай ниската горичка и аз си спомних как веднъж си бях представяла, че съм там с него?

Млъкнах и го погледнах право в очите. Лицето му бе позлатено от залеза. Той не отвърна на погледа ми и ме попита дали искам да се връщаме.

— Не — отговорих, — да влезем в горичката и да видим дали няма да открием цъфнали зюмбюли.

Стивън най-после се осмели да ме погледне.

— Хайде! — подканих го.

Докато навлизахме навътре, си помислих, че сега е моментът да докажа грешността на теорията си, че нещата, които раждаше въображението ми, никога не се случват в действителност. Всъщност те наистина не се случиха, защото онова, което стана, бе твърде различно от фантазиите ми. Горичката бе оредяла, така че в нея не беше тъмно и студено, както си бях представяла. Въздухът бе топъл, а през клонките зад гърбовете ни проникваха оранжевите лъчи на залязващото слънце. Няколкото зюмбюла, които открихме, бяха изсъхнали на коренчетата си. А вместо чувство на спокойно очакване ме обзе диво опиянение. Стивън не каза нито дума от онова, което го бях чула да казва във фантазиите ми. Всъщност той изобщо не говореше, аз също мълчах. Продума чак когато стигнахме до една мъничка полянка В самото сърце на гората. Беше близо до мен — стоеше неподвижен и ме гледаше, а в очите му се четеше въпрос. Кимнах леко и тогава той ме сграбчи в прегръдките си и ме целуна нежно. Целувката му не събуди никакво чувство у мен, дори не му отвърнах. Но изведнъж устните му станаха по-настойчиви — целуваха ме отново и отново, и в тези целувки не усетих нежност. Това ме промени — цялото ми тяло затрептя и ми се прииска той никога да не спира. Дори не се възпротивих, когато Стивън смъкна роклята ми. В крайна сметка накрая той бе този, който спря.