Звярът

Мери прекрачи в тревата, внимавайки къде стъпва.

— Върви след мен. Мъртвите са пред надгробните камъни. И да, знам, че е странно, но ненавиждам идеята да настъпя когото и да било.

— О! — Бити сведе поглед към красив надгробен камък, върху който беше гравирана Давидова звезда и името Епщайн. — Моля да ми простите. Извинявам се.

Двете си запроправяха път между гробовете, докато Мери не спря пред камък от розов гранит, върху който беше издълбано името Сесилия Лус.

— Здравей, мамо — прошепна, прикляквайки, за да вдигне едно листо, паднало върху камъка. — Как си?

Докато тя прокарваше връхчетата на пръстите си по гравираното име и дати, Бити коленичи от другата страна.

— От какво е починала?

— Множествена склероза.

— Какво е това?

— Човешко заболяване, при което имунната система на тялото атакува обвивката, която предпазва фибрите на нервите ти. Без нея не можеш да кажеш на тялото си какво да прави, така че губиш способността да вървиш, да се храниш, да говориш. Или поне с мама стана така. При някои хора има дълги периоди на ремисия, в които заболяването не е активно. Тя не беше една от тях. — Мери разтърка средата на гърдите си. — Днес има повече възможности за лечение, отколкото преди петнадесет-двадесет години, когато тя се разболя. Навярно би живяла по-дълго в наши дни. Кой знае.

— Липсва ли ти?

— Всеки ден. Работата е там… не искам да те плаша, но не съм сигурна, че някога изобщо можеш да преживееш смъртта на майка си. Мисля, че по-скоро свикваш със загубата. Като да свикнеш със студена вода. В началото е ужасен шок за организма, но постепенно започваш да привикваш и с течение на годините вече не забелязваш студа чак толкова… а понякога дори успяваш да забравиш, че си във водата. Но винаги има спомени, които се връщат и ти напомнят за онзи, който ти липсва.

— Непрекъснато мисля за мама. Сънувам я. Тя идва в сънищата ми и си говорим.

— Какво ти казва?

Студен порив на вятъра накара Бити да прибере кичур коса зад ухото си.

— Че всичко ще бъде наред и че скоро ще си имам ново семейство. Именно това ме накара да си помисля за чичо.

— Е, според мен е прекрасно. — Мери седна в тревата, дългото й до бедрата палто бе като бариера срещу влажната земя. — Изглежда ли здрава в сънищата ти?

— О, да. Това най-много ми харесва. Тя е с братчето ми, онова, което също почина.

— Дадохме праха му на майка ти.

— Знам. Тя го прибра в куфара си. Каза, че иска да е сигурна, че ще дойде с нас, ако ни кажат да си вървим.

— В един момент навярно би било хубаво да ги сложим заедно.

— Мисля, че е наистина добра идея.

Възцари се дълго мълчание.

— Бити?

— Ммм?

Мери вдигна една съчка от земята и се заигра с нея.

— Аз, ъ… иска ми се да бях знаела колко се притеснява майка ти дали ще може да остане в „Убежището“. Бих положила огромно усилие да я успокоя. — Тя погледна към момиченцето. — Ти тревожиш ли се за това?