Звярът
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черният кинджал #14
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-220-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Звярът». Краткое содержание книги:
„Красотата на тази история направо ме зашемети… „Звярът“ ме накара да се почувствам сякаш съм се прибрала у дома. Всичко е както трябва да бъде и още по-хубаво, отколкото си го спомням. Притежава всичко, което искам от един любовен роман — душа и възпламеняваща страст. Книгата е великолепна и е една от най-затрогващите истории, които съм чела от дълго време насам. Наистина добре свършена работа.“ Гилти Плежърс Бук Ривюс
— Има и още нещо.
— Можеш да ми кажеш всичко.
— Излъгах за чичо си.
Сърцето на Мери задумка в гърдите й.
— В смисъл?
— Не мисля, че ще дойде да ме вземе.
— И защо не?
— Тя говореше за него от време на време, но винаги бяха минали истории. Нали се сещаш, какво правели, когато били малки. Така ме разсейваше, когато нещата с баща ми станеха лоши. Предполагам, че просто… просто ми се иска той действително да дойде да ме вземе.
— Разбирам.
— Никога не съм го виждала.
— И как се чувстваш заради това?
— Наистина сама. Особено сега, когато мама я няма.
Мери кимна.
— Напълно те разбирам.
— С мама… грижехме се една за друга. Нямахме друг избор. — Бити се намръщи и се взря в кутията на бюрото. — Тя на три пъти се опита да ни спаси от него. Първият път бях още бебе. Не си го спомням, но не свършило добре. Вторият път… — Гласът й заглъхна. — Третият път беше, когато кракът ми се счупи и тя ме заведе при Хавърс, защото той не заздравяваше. Тогава ми сложиха гвоздея… а после се прибрахме вкъщи и…
Рейдж, Ви и Бъч отидоха и ги изведоха оттам.
— Харесвам твоя хелрен — каза Бити изведнъж. — Забавен е.
— Истински клоун.
— Това човешки израз ли е?
— Аха. Означава, че е истински смешник.
Бити се намръщи и я погледна.
— Значи наистина си била човек? Мислех, че хората не могат да се превръщат във вампири.
— Така е. Искам да кажа, не бях превърната във вампир. — Мери се усмихна широко. — Виждаш ли? Нищо остро.
— Имаш хубави зъби.
— Благодаря ти.
Очите на Бити отново се спряха върху картонената кутия.
— Значи тя наистина е там вътре?
— Тленните й останки, да.
— Какво ще стане, ако не я погреба веднага? Тя… това погрешно ли е? Лошо ли е?
Мери поклати глава.
— Не е нужно да бързаш. Поне доколкото ми е известно. Мога да попитам Мариса. Тя познава традициите ви в най-големи подробности.
— Просто… не искам да сбъркам някъде. Предполагам, че сега аз отговарям за нея. Искам да постъпя правилно.
— Напълно те разбирам.
— Какво правят човеците със своите мъртви?
— Слагаме ги в земята… или поне това е един от вариантите. Така направих с моята майка. Кремирах я и я погребах.
— Също като моята.
Мери кимна.
— Също като твоята.
Бити притихна и Мери също не каза нищо, за да й даде възможност да осмисли чувствата си. В тишината Мери се вгледа изпитателно в момиченцето, забелязвайки тънките като клечки ръце и крака и дребничкото тяло под пластовете дрехи.
— Къде я сложи в земята? — попита Бити.
— В едно гробище в другия край на града.
— Какво е гробище?
— Място, където човеците погребват своите мъртви и поставят над тях надгробни плочи, за да се знае къде са положени. От време на време ходя там и слагам цветя.
Бити наклони глава на една страна и се намръщи лекичко. След миг помоли:
— Ще ми покажеш ли?
42.
— Обаждането ти беше неочаквано. — Докато го казваше, Асейл се обърна и се усмихна на Нааша. — Не и толкова скоро.
Тази вечер бе избрала да го приеме в дома на своя хелрен в тъмен и драматичен кабинет, пълен с подвързани с кожа книги, и мебели, които му напомняха за клубовете за джентълмени на човеците. Отново беше облечена в червено, навярно за да подхожда на кадифените завеси, които висяха като артерии от тавана… Или пък защото смяташе, че той я харесва в червено.
— Открих, че компанията ти ми липсва до болка. — Натъртваше всяка дума, а лъскавите й устни се свиваха, освобождавайки сричките така, сякаш им правеше свирка. — Цял ден не можах да мигна.
— Несъмнено от грижи по хелрена си.
— Не. От болка. — Тя пристъпи напред, прекосявайки безшумно дебелия ален килим. — По теб. Умирам от глад.
Когато тя спря пред него, Асейл се усмихна студено.
— Нима?
Нааша посегна и го погали по бузата.
— Ти си наистина невероятен мъж.
— Знам. — Асейл свали ръката й, но не пусна китката й. — Любопитно ми е защо отсъствието ми те тревожи толкова, при положение че вече имаш пенис под покрива си.
— Моят хелрен е недъгав, в случай че си забравил — каза тя резервирано. Сякаш това бе последното нещо на света, което искаше да обсъжда.
— Говорех за Троу. — Асейл отново се усмихна и потърка плътта й с палец. — Умолявам те, кажи ми, какви са отношенията ти с него?
— Той е далечен роднина на моя хелрен.
— Значи си го приела в дома си като благодеяние?
— Както е и редно.
Асейл обви ръка около кръста й и я притегли към тялото си.