По следите на злото [bg]

95

Мракът пречеше на Хънтър да види всеки детайл, но щеше да излъже, ако не признае, че е хипнотизиран от невероятното преобразяване на Лушън. Косата, кожата, носът, очите, устните, ръцете, формата на лицето му… всичко принадлежеше на съвършено друг човек. Лушън сякаш беше взел не само нечие чуждо тяло, но и цялата самоличност на този човек. Мъжът, който стоеше на десет крачки пред Хънтър, можеше да седи в някой ресторант и той пак нямаше да го познае.

И точно това се беше случило.

Хънтър съпостави лицето със спомена за по-малко от три секунди и едва не се задави.

Мъжът пред него беше афроамериканският господин, който беше седнал, на съседната маса във "Файв Стар Бар".

Лушън се усмихна гордо, когато забеляза изражението на лицето му.

— Какво ще кажеш, Робърт? Губя ли уменията си? — попита той и обърна лице наляво и надясно, за да позволи на Хънтър да се възхити на постижението му. — Изумително е какво може да направи един способен човек, не мислиш ли?

Хънтър се вгледа в лицето му, за да потърси някакви следи от истинския Лушън.

Не откри абсолютно нищо.

— Да — потвърди Лушън, наведе се леко наляво и запали малка настолна лампа, поставена върху дървена щайга. — Наистина съм аз, стари приятелю. Аз седях до теб в онзи бар.

С лявата си ръка махна перуката си и я пусна на пода, разкривайки гладко обръсната глава. След това хвана гърбицата на изкуствения си нос и го отскубна от лицето си, а после направи същото с устните, ушите, брадичката и челото.

— Пфу — рече той, когато изчисти лицето си и от последното парче латекс. — Тези неща стават наистина неудобни след няколко часа, знаеш ли? — Отвори и затвори уста няколко пъти, за да раздвижи мускулите на челюстта си.

Хънтър наблюдаваше как мъжът пред него постепенно се преобрази в Лушън.

— Преди да ти хрумнат някакви идеи, Робърт — каза Лушън, — може ли да ти напомня, че разстоянието между нас е десет крачки. Навсякъде има предостатъчно счупени стъкла, за да нарежат босите ти стъпала, затова на твое място не бих помръднал от мястото си.

Хънтър отново погледна пода. Наистина беше обкръжен от стотици счупени стъкла. Да се втурне към Лушън определено беше немислимо.

Лушън се вгледа в стария си приятел от университета и когато отново заговори, в гласа му вече нямаше закачливост.

— През последните три години и половина, Робърт, копнеех за този момент всяка секунда на всяка минута на всеки час на всеки ден. Моментът, в който ти и аз отново ще застанем очи в очи.

— Странно — отвърна Хънтър. — Аз пък изобщо не мислех за теб през това време.

Лушън повдигна рамене.

— Не съм и очаквал.

Той извади хартиена кърпа от джоба на палтото си и започна да бърше лицето си от грима, който беше използвал.