По следите на злото [bg]

Хънтър все още оглеждаше елека, който беше облякъл Лушън.

— Ако се чудиш дали експлозивът е истински или не — каза Лушън, — повярвай ми, съвсем истински е и мощен като онзи, който използвах в Холивуд, но много по-смъртоносен. Огледай се наоколо.

Хънтър стоеше неподвижно.

— Хайде, огледай се — настоя Лушън.

Хънтър най-после обърна глава и погледна първо надясно, а после наляво. Лъчът на челника му образува тесен коридор от светлина и докато бавно обхождаше пространството в офиса, той разбра за какво говори Лушън. На пода до стените бяха наредени най-малко петнайсет пластмасови туби по един галон. Всичките бяха пълни и от тях се разнасяше миризмата на бензин, която беше доловил Хънтър, когато влезе в стаята, но това не беше всичко. Из помещението бяха разпръснати огромен брой дъски и картони от кашони. Ако самоубийственият елек на Лушън се взривеше, целият офис моментално щеше да се превърне в огромно огнено кълбо, което щеше да гори със свръхвисока температура. Нищо и никой нямаше да оцелее.

Хънтър отново погледна Лушън. В очите му се четеше неизречен въпрос.

Лушън го разбра съвсем ясно.

— Питаш се дали съм готов за това? Защо си толкова наивен, Робърт? От възрастта ли е? — Изсмя се. — Знаеш, че не вярвам в Бога, нали? — поясни той. — Не вярвам в отвъдния живот, в рая, в съдбата и че всички сме част от някакъв глупав Божи замисъл или в някоя от другите тъпотии, в които от векове убеждават човечеството. — Лушън посочи Хънтър. — Но ще ти кажа в какво вярвам, Робърт. Вярвам, че всички ние трябва да намерим причина да живеем, своя собствена причина, за да осмислим живота си, каквато и да е тази причина. Нещо, което да ни тласка напред. Нещо, което да ни кара да искаме да предизвикаме объркания свят, в който живеем. Нещо, което вдъхновява умовете ни и подхранва душите ни. Ето в това вярвам, Робърт… и това и направих. Намерих нещо, което даде цел на живота ми и ме изпълни с вълнение. Научното ми изследване беше моят живот. — Лушън млъкна за момент и се огледа наоколо. — Е, добре — съгласи се безгрижно той. — В очите на повечето хора това беше мръсна работа, но по дяволите, кого заблуждаваме, Робърт? Светът е пълен с мръсна и отвратителна работа и ти го знаеш. В правителството, правоприлагащите организации, големите корпорации, фармацевтиката… всички институции, чиято алчност е безкрайна. Шепа компании промиват мозъка на света и го монополизират. Те са ръководени от най-големите мегаломани, психопати и социопати на всички времена, а ти гледаш мръсно мен. — Лушън се изсмя и поклати глава. — В сравнение с тях, Робърт, аз съм плюнка във вселената. Да, направих това, което аз избрах да направя, и може би щях да продължа да го правя, ако преди три години и половина не се беше появил ти.

Хънтър видя, че в очите на Лушън блесна пламък.

— Тогава никой не знаеше, че съществувам, Робърт — Обясни Лушън. — Подхождах различно към всеки от моите експерименти — различни методи на действие, различен почерк, различни нива на садизъм, различни места. Властите, които и да бяха, нито веднъж не свързаха дори два от актовете ми с един и същ извършител. Никога не бях в полезрението на никого. Вървях безгрижно по улиците, защото знаех, че научното ми изследване е в безопасност… но вече не е така. Сега съм издирван, беглец от закона. Където и да отида, никога повече няма да вървя безгрижно по улиците. Нещо повече, непрекъснато ще поглеждам през рамо и ще се питам дали човекът, който стои на ъгъла и чете вестник, е правителствен агент или не. Колкото и да съм добър да се преобразявам, никога повече няма да бъда спокоен… а това не е живот, Робърт. Отказвам да прекарам остатъка от живота си в бягане и криене и определено няма да го прекарам в клетка, докато бъда изучаван като лабораторен плъх от онзи извратен шибаняк Ейдриън Кенеди.